Бертрам Чандлър - Убиецът на великани

— Великанът си отиде!

Преди събралите се да продължат разговора си, от пещерата си излезе Стерет. В дясната си ръка носеше символа на властта — права пръчка от твърд и едновременно гъвкав материал (от такъв материал беше направена преградата между териториите на Хората и Великаните), на чийто край блестеше остър метален връх.

Стерет бе много стар.

Тези, които сега имаха внуци, помнеха, че за него им бяха разказвали още техните деди. Той бе отбивал честите атаки на няколко поколения млади мъже, жадуващи за неговата власт на Вожд и по-рядко на недоволни родители от решенията му като Съдия на Новородените. От последните не се страхуваше, когато ставаха такива инциденти, племето се обединяваше в едно и разкъсваше непослушниците на парчета.

След Вожда пристъпваше личната му охрана, а след нея, изпълзявайки от многочислените си пещери, ги следваше цялото останало племе. Не трябваше да ги викат. Те знаеха!

Вождът, без да бърза, пълен с достойнство и увереност, зае мястото си в центъра. Тълпата сама се отдръпна и пусна вътре родителите с децата. Уини се разтрепера, като забеляза как горящите им от нетърпение очи се спряха върху отвратителното голо тяло на Шрик и на уродливия му череп. Тя вече знаеше каква ще бъде присъдата, но се надяваше, че първи ще съдят другите деца и така ще отсрочи смъртта на собственото си с няколко удара на сърцето. Надяваше се…

— Уини, донеси детето при мен да го видя и да реша! Уини!!

Вождът протегна яките си ръце и изтръгна детето от съпротивляващата се майка. Малките му, вдлъбнати навътре очички пробляснаха при мисълта за вкусната глътка кръв, на която скоро ще се наслади. И въпреки това той не искаше да ускори нито за миг процедурата — нека Уини по-дълго се помъчи. Ами ако успее да я провокира?…

— Ти ни оскърби — бавно произнесе той, — като донасяш четвърто поред такова ! — и повдигна на протегнатите си ръце пищящия Шрик. — Погледнете, о, хора, какво е донесла Уини на моя съд!

— Той има глава на великан — започна с разтреперан глас Уини. — Може би…

— …Баща му е някой Великан?!

Сводовете на пещерата се разтресоха от дружния писклив смях.

— Не! Но както съм слушала, Великаните също не са Истински и…

— Кой ти каза това нещо?

— Стрелата.

— Да, премъдрата Стрела… която е толкова мъдра, че се храни само с храна-която-убива!

И отново в тълпата премина злобен смях.

Стерет пусна Шрик и с дясната ръка хвана копието си. Лицето му се изкриви от предчувствие за вкуса на горещата кръв, която сега ще заизхвърча от гърлото на Неистинския. Уини записка. С една ръка хвана детето, с другата се вкопчи в копието. Вождът беше стар, а притежаването на властта в продължение на няколко поколения го бе направило безгрижен. Но въпреки това успя да се отклони от удара на жената, като пусна копието. Нямаше нужда да заповядва — Хората на Племето сами започнаха да обкръжават бунтовничката.

Изплашена до смърт от постъпката си, Уини знаеше, че пощада няма да има. И все пак животът е по-сладък от смъртта. Като се оттласна от сивия под, тя скочи и успя да се добере до вратата, зад която струеше светлината на Вътрешния свят.

Тя би могла колкото си иска да задържи съплеменниците си край вратата, но наоколо бе страната на Великаните. Спря се нерешително, като се държеше с една ръка за вратата. В отвора се мярна някакво лице. Тя замахна с копието и лицето изчезна, облято в кръв. Едва по-късно разбра, че това е бил Скрийр.

Отвсякъде биеше ярка светлина и заедно с огромните празни пространства направо я ужасяваха. Тя бе свикнала да живее в теснотата на пещерите и тунелите. Сега се чувствуваше като гола и съвършено беззащитна.

И тогава стана това, от което така се боеше.

Приближаваха се двама Великани. Тя чу дишането им и ниския и неприятен тембър на гласовете им. Те не я видяха, тя бе уверена в това, но когато минаха покрай нея!… Отворената врата и сигурната смърт й се сториха далеч по-привлекателни от ужаса на неизвестното. Ако ставаше дума само за нейния живот, то тя вероятно би се върнала да посрещне гнева на вожда, на мъжа си, на племето, но… с нея бе и Шрик, последното й дете…

Започна да се бори с неудържимата паника. Застави се да разсъждава хладнокръвно. Ако се поддаде на инстинкта и побегне, приближаващите се великани ще я забележат. Единствената й надежда бе пълната неподвижност. Скрийр и другите мъже, участвуващи в набезите за плячка, бяха й казвали, че те са безгрижни поради размерите си и рядко забелязват Хората, ако те сами не се издадат.