Линкълн Чайлд - Границата Мохо

— Не може да бъде!

Телефонът иззвъня стъписващо силно в тихия кабинет. Крейн подскочи на стола и с разтуптяно сърце вдигна слушалката.

— Крейн слуша.

— Питър? — Гласът на Ашър звучеше пискливо и неестествено силно в наситената с кислород атмосфера в хипербаричната камера.

— Доктор Ашър! — възкликна Крейн. — Открих общ фактор! И нещо невероятно.

— Питър — прекъсна го главният учен. — Трябва незабавно да дойдеш тук. Зарежи всичко и ела.

— Но…

— Успяхме.

Крейн млъкна — не разбираше за какво става дума.

— Разкодирали сте посланието?

— Не едно, а много послания. Всичко е в преносимия компютър. — В тона на Ашър се долови отчаяние и безразсъдност. — Ела, Питър. Незабавно! Защото е абсолютно наложително.

Внезапно се чу изщракване и телефонната линия прекъсна.

— Ало? — Крейн се намръщи. — Доктор Ашър? Ало?

Тишина.

Той затвори, погледна купчината доклади на бюрото си, стана и бързо излезе от кабинета.

Последния път, когато бе слизал на седма палуба — преди по-малко от пет часа, — научното ниво беше в обичайното си състояние на дисциплинирано оживление. Но когато сега излезе от асансьора, Крейн неочаквано се озова сред хаос. Алармите свиреха пронизително. Чуваха се викове, ридания и писъци. Покрай него тичаха морски пехотинци, техници, лаборанти и учени. Всъщност цареше истинска паника.

Той спря един работник от поддръжката, облечен в задължителния оранжев комбинезон.

— Какво става?

— Пожар — задъхано отвърна мъжът.

Обзе го внезапен страх. Като подводничар се беше научил да се страхува от пожара под водата.

— Къде?

— В хипербаричната камера — отговори работникът, издърпа ръката си и побягна.

Страховете на Крейн се засилиха. Колкото и опасни да бяха пожарите, възпламеняването на кислород беше нещо много по-страшно.

Ашър.

Той хукна по коридора.

Задъненият проход, водещ към декомпресионния комплекс, беше пълен с аварийни и спасителни екипи. Докато си пробиваше път през тълпата, Крейн усети парливия мирис на пушек.

— Аз съм лекар! — извика той, провря се през люка и нахлу в контролната стая. Тясното помещение беше претъпкано с персонал от охраната. Пред командното табло седеше Хопкинс, един от младите компютърни специалисти. Зад него стоеше Королис. Той погледна Крейн и без да пророни дума, отново се вторачи в Хопкинс.

— Какво се е случило? — обърна се Крейн към младия специалист.

— Не знам. — От челото на Хопкинс се лееше пот. Пръстите му бързо препускаха по уредите. — Бях в коридора на патологията, когато прозвуча сигналът за тревога.

— Кога стана това?

— Преди две-три минути.

Крейн си погледна часовника. Ашър му се беше обадил преди по-малко от пет минути.

— Повикахте ли медици?

— Да, сър.

Крейн надникна през стъклената преграда на хипербаричната камера. Към отсрещната страна на люка се извиси пламък.

„Господи! Камерата продължава да гори!“

— Защо не е задействана пожарогасителната система? — извика той.

— Не знам — повтори компютърният специалист, все още трескаво работеше с уредите. — Неизвестно защо основните и резервните системи за пръскане са претоварени и не реагират. В момента извършвам аварийна декомпресия.

— Не! — извика Крейн. — Камерата е под максимално налягане!

— Пръскачките не работят и това е единственият начин да отворим люка и да угасим пожара — обади се Королис.

Крейн го погледна гневно.

— Лично аз нагласих налягането на двеста килопаскала. Ако рязко го намалите, ще убиете Ашър.

— Той вече е мъртъв — сухо каза Королис.

Крейн отвори уста да го наругае, но се отказа. Независимо дали Королис имаше право, или не, те не можеха да оставят огъня да продължи да гори. Ако пламъците стигнеха до резервоарите с кислород, цялата База щеше да бъде застрашена. Нямаха друг избор. Крейн се обърна, ядосано и отчаяно удари с юмрук по напречната преграда и излезе в чакалнята.

Около входа на хипербаричната камера се бяха събрали спасителни екипи — подготвяха пожарогасители и си слагаха кислородни маски. Малкият високоговорител над стъклената преграда на контролната стая изпращя и се включи.

— Пълна декомпресия след петнадесет секунди — чу се развълнуваният глас на Хопкинс.

Спасителните екипи за последен път провериха екипировката си.

— Декомпресията завършена — съобщи Хопкинс. — Ключалките се отварят.

Електронните болтове изщракаха и вратата на камерата се отвори. В чакалнята мигновено нахлуха топлина и черен пушек. Разнесе се смрад на парлив дим и изгоряла плът. Крейн неволно се извърна. Очите му се напълниха със сълзи. Зад него се чуха забързани стъпки, заповеди и пронизителното носово съскане на пожарогасителите.