Линкълн Чайлд - Границата Мохо

— Един от библиотекарите в мултимедийния център. Саможив, затворен и стеснителен човек, но снощи се сбил два пъти на Таймс Скуеър. Бил пиян и агресивен и крещял нецензурни думи.

— Много интересно.

— Защо?

— Защото пациент от секретната зона показва подобни промени в личността. — Крейн млъкна и се замисли, — Изглежда, броят на психичните случаи започва да превишава физиологичните.

— Е, и? — Бишоп очевидно не беше убедена. — Всички ли полудяваме?

— Не, но може би това е общият фактор, който търсим. — Той се поколеба, преди да продължи. — Чувала ли си историята на Финеас Гейдж?

— Звучи като творба на Натаниъл Хоторн.

— Истинска е. През 1848 година Финеас П. Гейдж бил отговорник на екип каменари, който прокарвал релсов път за железопътна компания във Вермонт. Веднъж станала случайна експлозия. Взривната вълна вкарала в главата му железен прът, дълъг метър и двадесет, тежък седем-осем килограма и с диаметър почти три сантиметра.

Бишоп направи гримаса.

— Какъв ужасен начин да си отидеш от този свят.

— Точно това е интересното. Той не умрял. Дори не изпаднал в безсъзнание въпреки факта, че прътът унищожил по-голямата част от челните дялове на мозъка му. След няколко месеца дори се върнал на работа. Само че не бил същият като преди. Преди злополуката Гейдж бил работлив, приветлив, учтив, пестелив и вещ по деловите въпроси, но след това станал груб, лекомислен, нетърпелив, развратен и неспособен да носи отговорност.

— Като някои от първите пациенти, претърпели радикална резекция 11 11 Хирургично отстраняване на част от орган или кост — Б. пр. .

— Точно така. Гейдж е първият, доказал връзката между челния дял на мозъка и човешката личност.

— За какво намекваш?

— Не съм сигурен, но започвам да се питам дали проблемът ни тук не е неврологичен. Докараха ли електроенцефалографа?

— Да, сутринта. И вдигнаха страхотна олелия, защото заел половината Корито.

— Да го използваме тогава. Искам да направя електроенцефалограми на пет-шест от най-сериозните случаи. Симптоматичният комплекс няма значение. Всъщност ще смесим психичното с физиологичното. — Крейн се протегна и разтри кръста си. — Пие ми се кафе. А на теб?

— Разбира се. Ако нямаш нищо против да ми донесеш. — Тя се намръщи и посочи с палец към вратата.

— А, да. — Той беше забравил за морския пехотинец, поставен на пост пред временния лазарет. По заповед на Спартан мъжът беше придружил Бишоп до класифицираната секция и щеше да я придружава всеки път, когато излезеше от стаята. Тя очевидно не беше доволна, че има детегледач. — Ей сега ще се върна.

Крейн излезе от лазарета, кимна на командоса и тръгна по коридора. Все още се чувстваше странно, че има почти неограничен достъп до цялата База. Въпреки че оставаха множество затворени врати, през които средното му ниво до класифицирана информация не му позволяваше да влиза, по време на медицинските прегледи през последните двадесет и четири часа се беше нагледал на достатъчно лаборатории, технически средства, кабинети, жилищни помещения на екипажа и работилници.

Същото се отнасяше и за местата за почивка. Кафенето на четвърта палуба и масите и столовете стигаха само за десетина души. Крейн обаче установи, че печеното месо е хубаво като онова, което поднасяха в кафенето на Таймс Скуеър.

Влезе, отиде до бара и поръча, благодари на жената, сложи малко мляко само на своето кафе, защото Бишоп обичаше нейното черно, и тръгна към вратата, но звукът на повишени гласове го накара да спре.

Около маса в отсрещния ъгъл на кафенето седяха няколко мъже с различни професии — двама в задължителните бели престилки на учени, третият в работен комбинезон на техник и четвъртият в униформа на офицер с нисък ранг. Бяха доближили глави и тихо разговаряха, когато Крейн влезе. Той не им обърна внимание и предположи, че обсъждат трагедията със Стъклено топче Едно, но за краткото време, докато поръчваше кафетата, разговорът очевидно беше прераснал в спор.

— Откъде знаеш? — попита по-високият учен. — Това е изключителна възможност за човечеството, най-важното откритие, правено досега. Окончателното доказателство, че не сме сами във вселената. Не можеш да го пренебрегнеш и да заровиш главата си в пясъка.

— Знам какво видях — троснато отвърна техникът. И какво чух. Хората говорят, че не трябва да го намираме.

Ученият се изсмя подигравателно.

— Не трябва да го намираме?

— Да. Станало е случайно. Още е рано.