Линкълн Чайлд - Границата Мохо

— Наистина ли? И какъв е този метод?

— В момента нямам време да ти обяснявам. Но щом изляза от камерата, той ще провери теорията си и ще се опита да проследи емисиите до източника им. Изпратих съобщения по електронната поща до всички шефове на отдели — Фъргюсън, Коновър, Бишоп и останалите — да са нащрек за всичко подозрително. — Той млъкна за миг. — Но с това ще се занимаваме после. Сега най-важното е да разкодираме сигналите.

Крейн въздъхна.

— Добре, но веднага щом излезеш от камерата, ще те чакам да дойдеш в Медицинския комплекс.

Ашър му се усмихна — предишната усмивка, която Крейн си спомняше от първите си дни на борда на „Буря в бездната“.

— Благодаря, Питър. — Главният учен се обърна към Марис. — Взе ли всичко?

Марис вдигна преносимия компютър и кимна.

— Вътре ще можем да получим безжичен достъп до глобалната мрежа — рече Ашър. — Стражите са на няколко нива под нас и тук няма да има смущения.

— Ще подготвя камерата — каза Крейн и се обърна, но после спря. — Чакай малко. Защо говориш в множествено число?

— И аз ще вляза с доктор Ашър — обади се Марис.

Крейн се намръщи.

— Защо? Ти не се нуждаеш от терапия.

— Това е единственият начин да продължим работата си, без да ни безпокоят — каза Марис.

Крейн се поколеба още малко, но изведнъж сви рамене. „В края на краищата там има само кислород“ — каза си.

— Добре. Влезте в камерата. Ще ви преведа през процедурите по микрофона.

Крейн влезе в контролната стая, но Ашър го последва, сложи дясната си ръка на рамото му и прошепна:

— Питър, не казвай на Спартан.

— Какво да не му казвам?

— За погрешния завой, който направихме. Нито колко близо сме в момента.

Думите му изненадаха Крейн.

— Мислех, че целта е да кажеш на Спартан какво си открил.

Ашър енергично поклати глава.

— Не, не веднага. Нямам доверие на Спартан. — Гласът на главния учен стана още по-тих. — А на Королис още по-малко. — Той стисна рамото му. — Обещай ми, Питър.

Крейн се поколеба, погледна странната светлина в очите на Ашър и лъскавата пот на челото му и изведнъж му хрумна друга мисъл. Може би съдовата недостатъчност не беше единственото, от което страдаше Ашър. Вероятно го беше засегнало и заболяването на останалите пациенти от персонала.

Тази мисъл беше много потискаща и обезпокоителна.

Той внимателно се освободи от ръката на Ашър.

— Добре.

Главният учен кимна и отново се усмихна, а после се обърна и тръгна към входа на хипербаричната камера.

Докато боравеше с уредите в контролната стая, включваше компресорите, проверяваше дали резервоарите за кислород са пълни и преглеждаше клапаните я уредите за налягането, Крейн не преставаше да мисли за измъчения израз в очите на Хауард Ашър.

Чарлс Васелхоф бавно и колебливо тътреше крака към Дъното — трапезарията на третата палуба. Устата му беше пресъхнала, сякаш беше пълна с молци, и имаше неприятно усещане в стомаха. Не беше гладен, но нямаше къде другаде да отиде. Едрото му тяло се тресеше от ледени тръпки, но въпреки това му беше толкова горещо, че бе дръпнал ципа на горнището на оранжевия си работен комбинезон. Най-много го измъчваше главата. Болката беше започнала като обикновено главоболие и той предположи, че се дължи на стрес или преумора. Но после стана по-лоша — странно, дразнещо чувство за изпълненост, сякаш мозъкът беше станал прекалено голям за черепа му. Зрението му се замъгли и пръстите му изтръпнаха и се вцепениха във върховете. Чарлс спря работата си в електромеханичния цех, където поправяше повредената от сблъсъка Буболечка, и отиде да си легне в стаята си, но не се почувства по-добре. Мята се и се въртя, намокри със студена пот възглавницата и омота нервните си крайници в чаршафите. Патрони, единият от съквартирантите му, беше там. Беше сложил големите си смърдящи крака на общата маса и гледаше готварско предаване по вътрешната кабелна телевизия. Неспирното монотонно бъбрене на водещия ставаше все по-досадно. Странното усещане за изпълненост в главата на Чарлс се засили и ушите му започнаха да кънтят. Патрони го поглеждаше косо и крадешком, сякаш Чарлс си говореше сам твърде високо. Васелхоф съзнаваше, че хората се вторачват в него през последните два дни, горе-долу от същото време, когато започна главоболието — но не и съквартирантите му. Той тихо изруга, стана от леглото и излезе в коридора.

Краката му сякаш сами го поведоха към Дъното. Поне мислеше, че върви натам, но неизвестно защо се озова пред лабораторията по радиография. Примига, леко се олюля, облиза сухите си устни и се обърна. Някъде беше направил погрешна крачка. Щеше да опита отново. Старателно поставяйки единия си крак пред другия, се върна по тесния коридор.