Линкълн Чайлд - Границата Мохо

Жената му подаде ръка.

— Доктор Крейн?

— Да. — Той стисна ръката й.

— Елате с мен, моля. — Тя се обърна и го поведе надолу по стълбите, после по метална пътека. Стигнаха до затворен люк — като на подводница. Жената не се представи.

Отпред стоеше въоръжен униформен моряк. Той кимна, когато те се приближиха, отвори люка и след като влязоха, го затвори.

Озоваха се в просторен ярко осветен коридор с отворени врати от двете страни. Не се чуваше оглушително бръмчене на турбини, нито плътното пулсиране на сонди. Миризмата на петрол беше едва доловима, сякаш бяха положени съзнателни усилия да бъде премахната. Нарамил чантите си, Крейн вървеше след жената и с интерес надничаше в стаите, покрай които минаваха. Отново го обзе любопитство. Имаше лаборатории, пълни с бели дъски и работни станции, компютърни центрове и комуникационни комплекси. Отгоре не се чуваше нищо, но вътре кипеше оживена дейност.

— Водолазите в хипербаричната камера ли са? — осмели се да попита Крейн. — Може ли да ги видя?

— Насам, моля — отвърна жената.

Завиха, слязоха по още едно стълбище и тръгнаха по друг коридор, още по-широк и дълъг от първия. Стаите също бяха по-големи — работилници и складове за високотехнологични съоръжения, каквито Крейн не беше виждал. Той се намръщи. Въпреки че на външен вид приличаше на петролна платформа, „Кралят на бурите“ очевидно вече не изпомпваше нефт от недрата на земята.

„Какво правят тук, по дяволите?“ — запита се Крейн.

— От Исландия дойдоха ли специалисти по съдовите системи или пулмонолози? — попита той.

Жената не отговори и Крейн сви рамене. Беше изминал дълъг път, за да дойде тук, и все можеше да издържи още няколко минути.

Тя спря пред една затворена врата от сив метал.

— Господин Ласитър ви очаква.

„Ласитър?“ — зачуди се той. Името не му беше познато. Човекът, с когото беше разговарял по телефона и който го уведоми за проблема на платформата, се казваше Саймън. Крейн погледна вратата. На черната пластмасова табелка пишеше Е. Ласитър, Връзки с обществеността.

Той се обърна към жената с мушаменото яке, но тя вече беше тръгнала по коридора. Крейн намести багажа си и почука.

— Влезте — каза енергичен глас.

Е. Ласитър беше висок слаб мъж с късо подстригана руса коса. Стана, заобиколи бюрото и стисна ръката на Крейн. Въпреки че не беше облечен във военна униформа, прическата и отривистите му пестеливи движения показваха, че е военен. Кабинетът беше малък и експедитивен като обитателя си. На бюрото имаше само един кафяв запечатан плик и дигитален касетофон.

— Оставете нещата си там — каза Ласитър и посочи отсрещния ъгъл. — Моля, седнете.

— Благодаря. — Крейн се настани на предложения стол. — Изгарям от нетърпение да разбера какъв е спешният случай. Придружителката ми не пророни нито дума за това.

— И аз няма да ви кажа нищо — усмихна се Ласитър и после отново стана сериозен. — И това ще стане. Моята работа е да ви задам няколко въпроса.

— Питайте — след кратък размисъл каза Крейн.

Ласитър включи касетофона.

— Записът е направен на втори юни. Присъстващи: аз, Едуард Ласитър, и доктор Питър Крейн. Място инженерна научноизследователска станция за поддръжка и снабдяване. — Погледна Крейн, който седеше от другата страна на бюрото. — Доктор Крейн, съзнавате ли, че служебният ви престой тук не може да бъде уточнен до определена продължителност?

— Да.

— Разбирате ли, че не трябва да казвате на никого на какво сте станали свидетел тук, нито да разказвате за дейността си на Базата?

— Да.

— Готов ли сте да подпишете клетвена декларация в този смисъл?

— Да.

— Доктор Крейн, били ли сте арестуван?

— Не.

— Роден ли сте гражданин на Съединените американски щати, или сте натурализиран?

— Роден съм в Ню Йорк Сити.

— В момента взимате ли лекарства поради някакво хронично заболяване?

— Не.

— Злоупотребявате ли редовно с алкохол или наркотици?

Крейн отговаряше на въпросите с нарастващо изумление.

— Не, освен, ако не наричате „злоупотреба“ няколко бири в събота.

Ласитър не се усмихна.

— Страдате ли от клаустрофобия, доктор Крейн?

— Не.

Ласитър натисна паузата на касетофона, взе кафявия плик, отвори го, извади шест листа и ги подаде на Крейн.

— Моля, прочетете ги и се подпишете на всяка страница — каза той, извади писалка от джоба си и я сложи до документите.

Крейн взе листата и започна да чете. Изненадата му се превърна в учудване. Имаше три различни договора за запазване на поверителна информация, официална клетвена декларация и нещо, наречено Обвързваща инициатива за сътрудничество. Всичките бяха подпечатани от правителството на САЩ, изискваха подпис и заплашваха със страховити последици, ако някоя от точките им бъде нарушена.