Линкълн Чайлд - Границата Мохо

— Осем хиляди и седемстотин фута и продължава да се спуска.

Когато стигнеше до края на третата тръба, най-дълбоката сонда в дъното на океана, „прасето“ щеше да спре и после отново да започне да се издига в бавния, отегчителен и дълъг процес на почистване и проверка.

Линденгуд погледна Уери. Ръководителят на съоръжението беше красноречиво потвърждение на теорията му за „определените хора“. Сигурно твърде много пъти го бяха пребивали на училищното игрище, защото имаше сериозен проблем с авторитета. Шефовете на петролни платформи обикновено бяха сдържани и уравновесени. Съзнаваха, че животът на платформата не е забавен, и правеха всичко възможно да го улеснят за екипажа си. Уери обаче беше същински тиранин. Никога не беше доволен от работата им, крещеше заповеди на подчинените си и на младшите инженери и им се караше и за най-дребното нещо. Оставаше му единствено да размаха камшик и…

Неочаквано таблото на Хикс започна развълнувано да пиука и той се наведе напред и прегледа показанията.

— Имаме проблем с „прасето“. — Хикс извади слушалките от ушите си и се намръщи. — Спря.

— Какво? — Уери се приближи да види монитора. Изключило се е от високото налягане?

— Не. Има смущения в обратната връзка. Не съм виждал такова нещо.

— Пренастрой го.

Хикс натисна няколко бутона на командното табло и каза:

— Готово. Отново спря.

— Пак? Толкова бързо? По дяволите! — Уери рязко се обърна към Линденгуд. — Прекъсни захранването на електромагнита и провери системата.

Линденгуд въздъхна тежко и изпълни нарежданията. Оставаха още седем кладенеца и ако „прасето“ се беше повредило, Уери щеше да получи нервна криза.

И изведнъж се вцепени. „Не може да бъде. Не е възможно!“

Без да откъсва очи от екрана, Линденгуд протегна ръка и дръпна Уери за ръкава.

— Джон.

— Какво има?

— Виж сензорите.

Ръководителят се обърна и погледна показанията.

— Какво става, но дяволите? Нали току-що ти казах да изключиш електромагнита?

— Направих го. Изключен е.

— Какво?!

— Виж. — Устата на Линденгуд пресъхна. Стомахът му се сви от странно усещане.

Уери се вторачи в контролните уреди.

— Тогава какво издава тези… — Той млъкна и бавно се изправи. Лицето му пребледня на синкавата светлина на катодния екран. — Боже Господи.

На Питър Крейн му се стори, че от водата се издига огромен бял щъркел на абсурдно крехки крака. Когато обаче хеликоптерът се приближи и далечните очертания на морския хоризонт се изясниха, приликата бързо избледня. Краката станаха по-стабилни и се превърнаха в цилиндрични стълбове от железобетон. Тялото на „щъркела“ се оказа многоетажна надстройка, отрупана с тръби и турбини и украсена с гирлянди от метални пръти и подпорни греди. Тънката ивица, която наподобяваше шия, се превърна в сложен комплекс от кранове и сонди, извисяващи се на няколкостотин фута над надстройката.

Пилотът посочи платформата и вдигна два пръста. Крейн кимна.

Денят беше слънчев и безоблачен и той присви очи срещу ярко искрящия океан, простиращ се във всички посоки, докъдето поглед стигаше. Беше уморен от пътуването — първо с пътнически самолет от Маями до Ню Йорк, след това с частен „Гълфстрийм G150“ до Рейкявик и накрая с хеликоптер. Умората обаче не можеше да притъпи силното му и нарастващо любопитство.

Можеше да разбере защо „Амалгамейтид Шел“ се интересува от мнението му като специалист. Изненада го обаче бързината, с която поискаха да зареже всичко и да замине за петролната платформа „Кралят на бурите“. Освен това централата на „АмШел“ в Исландия гъмжеше от техници и инженери, вместо да е пълна с обичайните сондьори и работници.

Имаше и друго странно нещо. Пилотът на хеликоптера не беше служител на „АмШел“: носеше униформа на Военноморския флот и оръжие.

Хеликоптерът направи рязък завой около платформата и почна да се снишава към площадката. Крейн едва сега осъзна колко е голяма платформата. Само надстройката сигурно беше осем етажа. Горната палуба беше отрупана с озадачаващ лабиринт от модулни структури. Тук-там хора в жълти защитни облекла проверяваха съединенията или работеха с помпите. Приличаха на джуджета в сравнение с огромните машини около тях. Далеч долу океанът се пенеше и вълнуваше около стълбовете на платформата, които чезнеха под повърхността и се спускаха на стотици метри до дъното.

Хеликоптерът намали и кацна на шестоъгълната площадка. Крейн се обърна да си вземе багажа и видя, че в края на площадката чака жена — висока и слаба, с мушамено яке. Той благодари на пилота, отвори вратата и излезе на леденостудения въздух, като инстинктивно се наведе под въртящите се перки.