Линкълн Чайлд - Зоната

— Кери!

Тя отново погледна надолу по коридора. В далечния му край се бе появила фигура, черен силует, очертан от слабата светлина. С вик тя се понесе към него. Когато наближи, позна Евън Маршал — с тревожно изражение на лицето и автоматична карабина, преметната през рамо.

— Слава Богу. Кери — попита той, когато я наближи, — добре ли си?

— Не. То ме преследва. Чудовището. Току-що го чух.

Въпреки нарастващото си изтощение тя следваше отблизо Маршал, който лъкатушеше покрай складове и работилници. Веднъж спряха на едно от кръстовищата и той се опита да си спомни верния маршрут. Следващия път се наложи да се обади по радиото на Гонзалес, за да го упъти през лабиринта.

— Къде отиваме? — попита Кери задъхано.

— В научното крило. То е на долния етаж. Защитено е от масивен люк и е много по-сигурно от горните етажи. Ние сглобихме оръжие, звуково оръжие, което се надяваме да изпитаме срещу звяра. Но ще караме подред. Първо трябва да се приберем на сигурно място зад люка.

Стигнаха до друго стълбище и Маршал направо се гмурна надолу, взимайки по три стъпала наведнъж. Кери го следваше колкото можеше по-бързо. Равнище Д приличаше на гробница с ниските си тавани, покрити с тръбопроводи и кабели. Маршал осветяваше пътя с фенерчето си. Те минаха покрай няколко помещения и на едно Т-образно кръстовище завиха надясно. Тогава Маршал спря толкова рязко, че Кери се блъсна в него.

Отпред коридорът свършваше пред масивен люк, който беше широко отворен и ярко осветен от помещенията отзад. Точно зад прага стоеше количката. С всички кабели, антени и електрически чаркове, тя приличаше на реквизит от научнофантастичен филм от 50-те години. Двама от учените, Феръдей и Съли, тъкмо я бяха прехвърлили. До тях стоеше сержант Гонзалес с готова за стрелба карабина, насочена към тях.

— Какво не е наред? — попита Маршал. — Защо оръжието не е по коридорите далеч от люка?

— Няма батерии — обясни Феръдей. — Трябваше да го захраним с ток отвътре. Кабелите стигат само дотук.

— По дяволите — възкликна Маршал, — намерете контакт някъде отвън.

— Няма време — отговори Съли.

— Прав си, че няма време. Нещото ни следва по петите и не бива да излагаме сигурността на научното крило с открит…

Маршал спря насред изречението. Тогава Кери също го усети. Пълзящото предчувствие, по-скоро шесто чувство, отколкото реално усещане, което накара космите й да настръхнат. Тя потрепери от ужас. Този път отстъпи и хвърли поглед през рамо.

В този миг иззад ъгъла безшумно се показа черна сянка и започна да се спуска по стълбището към тях.

— Хайде, хайде! — викна Маршал и я задърпа надолу по коридора, а после през отворения масивен люк. М16 го блъскаше в гърба със забравена, но добре позната тежест. Зад прага на люка стоеше Съли с бледо, но решително лице и работеше с контролните инструменти на звуковото оръжие. Дълги електрически кабели се простираха обратно до електрическата подстанция и бяха изпънати докрай, за да се използва всеки сантиметър дължина. Големите драйвъри, разположени на най-долната табла, бръмчаха мощно, а басовият говорител потрепваше едва забележимо. Отзад стояха Логан и Феръдей с тревожни погледи. От двете им страни бяха Гонзалес и Филипс, които бяха заели поза за стрелба от коляно и държаха карабините насочени през люка към коридора. Усугук стоеше зад тях. Той държеше медицинската си кесия с две ръце и напяваше тихо и монотонно.

Маршал бързо се огледа. Точно такова положение се беше надявал да избягнат. Широко отворен люк, оръжието в научното крило, неизпробвано и недоказано, а те всички изложени на опасност и уязвими.

— Трябва да затворим люка — каза той. — Просто го затворете.

— Ще имаме време — отговори Съли. — Ако не сработи и не спре създанието, ще имаме време да го направим.

Маршал отвори уста, за да възрази, но в този миг откъм кръстовището се забеляза движение. Всички очи се насочиха към сумрачния коридор пред люка. Пред очите им бавно изплува огромна фигура. Маршал се загледа със смайване в характерните черти на създанието: широката, прилична на права лопата глава, зъбите, които проблясваха злокобно, десетките остри като бръсначи пипалца, които висяха надолу. Това беше създанието от неговите кошмари, но още по-страшно. Беше видял върха на главата му през леда, но нечистотиите в него милостиво бяха скрили противната долна част от очите на учените. Може би, макар да не беше съвсем сигурно, ако бяха видели тези ужасяващи зъби през леда, тези мустачки, които се виеха като змийско гнездо, нямаше никога, никога да позволят това ужасяващо чудовище да бъде размразено. За миг той просто зяпна, скован от ужас и изненада. После свали оръжието от рамото си и дръпна Кери към Феръдей.