Лий Чайлд: По трудния начин

— Имате нужда от помощ — констатира Ричър. — Нали?

— Защо се интересувате? — попита Лейн.

— По навик — отвърна Ричър. — Инстинктивно. От професионално любопитство.

— Вече имам хора, които да ми помогнат — каза Лейн.

Той посочи със свободната си ръка мъжете, събрани в стаята.

— Тюлени, „Делта Форс“, флотски разузнавачи, зелени барети, английски специални части. Най-добрите в света.

— Имате нужда от друг вид помощ. Не се съмнявам, че тези момчета могат да поведат война срещу човека, който е откраднал колата ви. Но първо трябва да го откриете.

Отговор не последва.

— Какво имаше в колата? — попита отново Ричър.

— Разкажи ми за кариерата си — каза Лейн.

— Кариерата ми свърши отдавна. Това е основната й черта.

— С какъв чин се уволни?

— Майор.

— Военен полицай?

— Тринайсет години.

— Детектив?

— Най-вече.

— Добър?

— Достатъчно.

— От Сто и десета специална част?

— Известно време. А ти?

— Рейнджър и „Делта“. Започнах във Виетнам и приключих след Първата война в Залива. Започнах като старши лейтенант, уволних се като полковник.

— Какво имаше в колата?

Лейн се извърна. Остана неподвижен и мълчалив много дълго време. После отново се обърна към Ричър, все едно беше взел решение.

— Трябва да ми дадеш дума за нещо — каза.

— За какво?

— Никакви ченгета. Знам, че първият ти съвет ще бъде да се обърна към ченгетата. Но аз ще откажа и ти трябва да ми дадеш дума, че няма да го направиш зад гърба ми.

Ричър сви рамене.

— Става.

— Кажи го.

— Никакви ченгета.

— Кажи го пак.

— Никакви ченгета — повтори Ричър.

— Имаш ли някакъв етичен проблем относно това?

— Не — отвърна Ричър.

— Нито ФБР, нито никой — продължи Лейн. — Ще се справим сами. Разбра ли? Ако нарушиш думата си, ще ти извадя очите. Ще накарам да те ослепят.

— Много странно се сприятеляваш.

— Не се сприятелявам, а търся помощ.

— Думата ми тежи — каза Ричър.

— Нека чуя, че разбираш какво ще направя, ако я нарушиш.

Ричър се огледа. Попи атмосферата в стаята. Вътре цареше тихо отчаяние и имаше шестима ветерани от специалните части, до един изпълнени с едва прикрита заплашителност, корави като стомана, верни до гроб един на друг и враждебно настроени към външни хора. И шестимата отвърнаха на погледа му.

— Ще накараш да ме ослепят — каза Ричър.

— Не се съмнявай — каза Лейн.

— Какво имаше в колата?

Лейн отмести ръка от телефона. Вдигна снимката в рамка. Хвана я с две ръце, хоризонтално и високо пред гърдите си, така че в Ричър все едно се бяха вторачили едновременно двама души. Над снимката се виждаше бледото, измъчено лице на Лейн. Под него, зад стъклото — една жена с класическа красота, която спираше дъха. Тъмна коса, зелени очи, високи скули, уста като цветна пъпка — беше снимка, направена със страст и умение и проявена от професионалист.

— Жена ми — рече Лейн.

Ричър кимна, но не каза нищо.

— Казва се Кейт — добави Лейн.

Ричър продължи да мълчи.

— Кейт изчезна късно вчера сутринта — продължи Лейн. — Похитителите ми се обадиха следобед. Искаха пари. Те бяха в колата. Ти си видял как един от похитителите на жена ми е прибрал откупа.

Настъпи кратко мълчание. После Лейн продължи:

— Обещаха да я освободят. Но минаха двайсет и четири часа. И оттогава не са се обаждали повече.

Едуард Лейн държеше снимката като нещо, което принасяше в жертва, и Ричър пристъпи напред, за да я вземе. Наклони я малко, за да улови светлината. Нямаше съмнение, че Кейт Лейн наистина е много красива. Не можеше да откъсне очи от нея. Беше може би с двайсет години по-млада от съпруга си, значи беше на трийсет и няколко. Достатъчно възрастна, за да е истинска жена, и достатъчно млада, за да е съвършена. Гледаше към нещо, което беше точно зад ръба на снимката. Очите й блестяха от любов. Устата й сякаш беше готова да разцъфне в усмивка. Фотографът беше уловил първия бегъл намек за това, така че изражението й придобиваше динамика. Снимка, която сякаш бе готова да се раздвижи. Ричър не разбираше много от фотография, но беше сигурен, че държи висококачествен продукт. Сигурно само рамката струваше колкото месечната му заплата в армията.

— Моята Мона Лиза — обади се Лейн. — Така гледам на тази снимка.

Ричър му я върна.

— Скоро ли е правена?

Лейн отново подпря снимката на масата до телефона.

— Преди по-малко от година.

— Защо да не намесваме ченгетата?

— Има причини.