Лий Чайлд - По трудния начин

По-надолу на визитната картичка беше отпечатано име:

„Джон Грегъри“. Под него пишеше: „о.з. Британска армия“. А най-отдолу: „зам. изпълнителен директор“.

— Преди колко време се уволни? — попита Ричър.

— От армията ли? — попита мъжът, който се казваше Грегъри. — Преди седем години.

— В кои части беше?

— В специалните.

— Още си ти личи.

— И на теб — каза Грегъри. — Ти преди колко време се уволни?

— Преди седем години — отвърна Ричър.

— В кои части беше?

— Най-вече във военната полиция.

Грегъри го изгледа с подновен интерес.

— Ченге ли си бил?

— Общо взето.

— С какъв чин?

— Не си спомням — отвърна Ричър. — Все пак съм цивилен от седем години.

— Не се прави на скромен — каза Грегъри. — Сигурно си бил поне полковник.

— Майор — каза Ричър. — Така и не стигнах по-високо.

— Проблеми в кариерата?

— Срещаха се.

— Имаш ли си име?

— Както повечето хора.

— И какво е то?

— Ричър.

— С какво се занимаваш в момента?

— Опитвам се да си изпия кафето на спокойствие.

— Имаш ли нужда от работа?

— Не — отвърна Ричър. — Нямам.

— Аз бях сержант — продължи Грегъри.

Ричър кимна.

— И аз така предположих. Повечето хора от специалните части са сержанти. Пък и ти приличаш на сержант.

— Значи ще дойдеш да говориш с мистър Лейн, нали?

— Казах ти какво видях. Предай му го.

— Мистър Лейн ще предпочете да го чуе лично от теб.

Ричър пак погледна в чашата си.

— Той къде е?

— Наблизо. На десет минути.

— Не знам — каза Ричър. — Сега си пия кафето.

— Вземи си го. Нали е в пластмасова чашка.

— Предпочитам да си живея мирно и тихо.

— Само десет минути.

— Струва ми се, че вдигате прекалено много шум за една открадната кола, дори да е мерцедес-бенц.

— Въпросът не е в колата.

— А какъв е въпросът?

— На живот и смърт — отвърна Грегъри. — Като точно в момента е по-скоро на смърт, отколкото на живот.

Ричър пак провери съдържанието на чашата си. Оставаха му няколко милиметра изстинало кафе, затлачено от пяната на еспресото. Само толкова. Той я остави на масата.

— Добре — каза. — Да тръгваме.

Синята немска кола се оказа ново беемве с номера, които започваха с буквите OSC. Грегъри я отключи от пет метра разстояние с дистанционното, Ричър се промуши странично на мястото за пътника, намери лостчето и премести седалката назад, за да направи място за краката си. Грегъри извади малък сребрист телефон и набра един номер.

— Пристигам със свидетел — каза той със строгия си британски акцент. После затвори телефона, запали двигателя и се включи в среднощното движение.

Десетте минути се оказаха двайсет. Грегъри пое на север по Шесто Авеню, стигна чак до 57-а улица и зави по нея на запад. На Осмо Авеню, на Кълъмбъс Съркъл, обърна на север и по „Сентръл Парк Уест“ излезе на 72-ра улица. Там спря пред Дакота Билдинг.

— Хубаво място — отбеляза Ричър.

— Мистър Лейн винаги избира най-доброто — отвърна безизразно Грегъри.

Слязоха от колата и щом стъпиха на тротоара, друг набит мъж в сив костюм изникна от сенките, влезе в беемвето и се отдалечи с него. Грегъри въведе Ричър в сградата и двамата се качиха в асансьора. Фоайето и коридорите бяха също толкова тъмни и импозантни, колкото и фасадата.

— Засичал ли си Йоко Оно? — попита Ричър.

— Не — отвърна Грегъри.

Слязоха на петия етаж и Грегъри го поведе по коридора, който правеше чупка. Щом завиха, пред тях се отвори вратата на един от апартаментите. Служителите от фоайето сигурно се бяха обадили по телефона, за да предупредят за пристигането им. Вратата, която се отвори пред тях, беше от тежко дъбово дърво с цвят на пчелен мед. Светлината, която се изля в коридора от отворената врата, беше със същия цвят. Апартаментът беше с високи тавани. Имаше малко квадратно антре, което водеше към голяма квадратна дневна. Въздухът беше прохладен, стените бяха жълти, светлината идваше от ниско разположени настолни лампи, а удобните столове и канапетата бяха с шарена памучна тапицерия. Вътре имаше шест души. До един стояха прави и мълчаха. Трима от тях бяха облечени в сиви костюми, подобни на костюма на Грегъри, а другите трима бяха с черни джинси и черни мушамени якета. Ричър незабавно определи, че и шестимата са бивши военни. Точно като Грегъри. Всички притежаваха едно и също излъчване. Самият апартамент пък излъчваше тихото отчаяние на команден бункер, отдалечен на голямо разстояние от място, където точно в момента битката отива по дяволите.