Лий Чайлд: По трудния начин

Когато Ричър влезе, и шестимата мъже се обърнаха да го изгледат. Никой не каза нищо. Но петима от тях веднага погледнаха към шестия, та Ричър реши, че именно той трябва да е мистър Лейн. Шефът. Беше с половин поколение по-възрастен от хората си. Носеше сив костюм. Имаше сива ниско подстригана коса. Беше с няколко сантиметра над средния ръст и доста слаб. Лицето му беше бледо и измъчено. Стоеше абсолютно изправен, настръхнал от напрежение, подпрял върховете на разперените си пръсти на масата, на която имаше старомоден телефон и снимка на красива жена в златна рамка.

— Това е свидетелят — обяви Грегъри.

Никой не отговори.

— Видял е шофьора — добави Грегъри.

Мъжът до масата сведе очи към телефона, после отстъпи встрани от него, към Ричър, като го оглеждаше преценяващо. Спря на един метър и протегна ръка.

— Едуард Лейн — представи се той. — Приятно ми е да се запознаем.

Говореше с американски акцент, най-вероятно от някое затънтено кътче, много далеч от центъра на Манхатън. Може би Арканзас, може би провинциалната част на Тенеси, но във всеки случай беше прекарал достатъчно време в армията, за да го заличи. Ричър каза собственото си име и стисна ръката на Лейн. Беше суха. Нито топла, нито студена.

— Разкажете ми какво видяхте — каза Лейн.

— Видях как един мъж се качи в кола — отбеляза Ричър. — И си тръгна с нея.

— Трябват ми подробности — каза Лейн.

— Ричър е бивш военен полицай от американската армия — обади се Грегъри. — Даде ми съвършено описание на мерцедеса.

— Значи ще можете да опишете и шофьора — каза Лейн.

— Видях по-добре колата, отколкото шофьора — отвърна Ричър.

— Къде бяхте?

— В едно кафене. Колата беше малко на североизток от мен, от другата страна на Шесто Авеню. Под ъгъл от около двайсет градуса, на трийсетина метра.

— Защо ви направи впечатление?

— Беше лошо паркирана. Не изглеждаше на мястото си. Предположих, че е спряла пред пожарен кран.

— Точно така — отвърна Лейн. — И после какво?

— После един мъж пресече улицата към нея. Не по пешеходна пътека. Мина между колите, по диагонал. Ъгълът, под който пресичаше, почти съвпадаше с посоката на моя поглед, около двайсет градуса. Така че, общо взето, му видях само гърба.

— И после какво?

— После той пъхна ключа в ключалката, качи се и потегли.

— Очевидно на север, след като е станало на Шесто Авеню. Зави ли нанякъде?

— Не видях.

— Можете ли да го опишете?

— Сини дънки, синя риза, синя бейзболна шапка, бели кецове. Стари, удобни дрехи. Беше среден на ръст и на килограми.

— Възраст?

— Не му видях лицето. Видях най-вече гърба му. Но нямаше младежки движения. Беше поне на трийсет и няколко. Може би на четирийсет.

— Как точно се движеше?

— Уверено. Тръгна право към колата. Не бързаше, но изобщо не се колебаеше. От начина, по който беше обърнал глава към колата, бих предположил, че не е откъснал поглед от нея през цялото време. Тя беше крайната му цел. Мишената. А от начина, по който си държеше ръката, бих предположил, че ключът е бил в нея, хоризонтално. Като миниатюрно копие. Беше концентриран и уверен. И не губеше време. Ето така се движеше.

— Откъде се появи?

— Горе-долу иззад рамото ми. Може би е вървял на север, а после е слязъл от тротоара пред кафенето, за да пресече на североизток между колите.

— Ще го разпознаете ли, ако го видите отново?

— Може би — отвърна Ричър. — Но само по дрехите, походката и стойката. Не мога да кажа нищо с положителност.

— Щом е пресякъл през движението, трябва да е погледнал на юг, за да провери дали не идва кола. Поне веднъж. Значи би трябвало да сте видели дясната половина от лицето му. А когато е седнал зад волана, би трябвало да сте видели лявата.

— Под остър ъгъл — отвърна Ричър. — На лошо осветление.

— Фаровете на колите сигурно са го осветили.

— Беше бял — каза Ричър. — Без брада или мустаци. Не видях нищо друго.

— Бял мъж — рече Лейн. — Трийсет и пет до четирийсет и пет. Това сигурно съкращава кръга на заподозрените с около осемдесет процента от населението на страната, може би дори повече, но все пак не е достатъчно.

— Нямахте ли застраховка? — попита Ричър.

— Не става дума за колата — каза Лейн.

— Беше празна — каза Ричър.

— Не, не беше — отвърна Лейн.

— А какво имаше вътре?

— Благодаря ви, мистър Ричър — каза Лейн. — Оказахте ни голямо съдействие.

Той се обърна и се върна до масата, на която бяха телефонът и снимката. Застана до нея и отново подпря разперените си пръсти на полираното дърво, точно до телефона, все едно можеше да усети приближаващото обаждане още преди електрическият импулс да задейства звъненето.