Лий Чайлд - Един изстрел

— Аз съм специалист по загуба на памет — каза д-р Мейсън.

— А аз по методи на принуда — добави д-р Нийбър. — Проблеми на зависимостта в съзнанието на престъпника и прочие.

— Така че това ни е екипът — каза Хелън.

— А къде е сестра му? — запита Ричър.

— Вече е при него.

— Трябва да поговорим.

— Насаме ли?

— Само за минута.

Тя направи извинителна гримаса на останалите и въведе Ричър в личния си кабинет.

— Откри ли нещо? — попита тя.

— Рижавата мацка и четирима от ония бандити с нея били наети от петия, техен приятел на име Джеб Оливър. Бил им платил по сто долара на човек. Предполагам, че е задържал още петстотин за себе си. Ходих в дома му, но беше изчезнал.

— Къде е заминал?

— Никой не знае. Взел го бил някакъв тип с кола.

— Какъв е той?

— Работи в магазина за авточасти заедно с мацката. Но наред с това пласира и дрога.

— Сериозно?

Ричър кимна.

— Зад къщата му има хамбар с доста здрава заключалка на вратата. Може да е лаборатория за амфетамини, може да е просто разпределителен склад. През цялото време говорел с някого по мобилния си телефон. Има пикап, какъвто със заплатата от магазина не може да си купи и за две години. Освен това живее с майка си.

— И какво доказва това?

— Пласьорите на дрога често живеят с майките си. Пишеше го във вестника.

— Защо?

— Защото повечето имат висящи дела или предишни арести. Поради което не могат да представят чист документ за съдимост, какъвто изискват повечето хазяи.

Хелън не каза нищо.

— Снощи и шестимата изглеждаха превъзбудени — каза Ричър. — Бяха се надрусали. Най-вероятно със стимуланти, ако се съди по вида на мацката тази сутрин. Беше неузнаваема. Мрачна, посърнала, като след свръхдоза амфетамин.

— Били са надрусани, а? Значи наистина си имал късмет.

Ричър поклати глава.

— Ако ще се биеш с мен, по-добре вземи болкоуспокояващи.

— И какво излиза от всичко това?

— Постави се на мястото на Джеб Оливър — каза Ричър. — Той е вършил услуга на някого. Срещу заплащане, но все пак услуга. Нещо, което е струвало хиляда долара на клиента. Като самият клиент е бил малко по-нагоре по хранителната верига. И едва ли е управителят на магазина за авточасти.

— Значи смяташ, че Джеймс Бар се е забъркал с някакъв наркотрафикант?

— Може да не се е забъркал. Може да е бил принуден да го направи, по неизвестни причини.

— Това повдига мизата — каза Хелън.

— Донякъде — отвърна Ричър.

— Какво да правим сега?

— Да идем до болницата, нека доктор Мейсън се опита да установи дали Бар ни будалка с тази амнезия. Ако наистина се прави на ударен, най-добрият начин е да го поступам, докато пропее.

— Ами ако не ни будалка?

— Тогава има други подходи.

— Какви например?

— После ще ги обсъждаме — каза Ричър. — Най-напред да видим какво ще кажат психиатрите.

Хелън Родин подкара към болницата със своя сатурн. Алън Данюта седеше до нея, а Ричър се беше излегнал напряко на задната седалка. Мейсън и Нийбър ги следваха с един форд торъс, който бяха наели сутринта от Блумингтън. Паркираха двете коли в големия паркинг за посетители и петимата се запътиха заедно към сградата.

Григор Лински ги проследи с поглед, докато крачеха. Седеше зад волана на същия кадилак, който майката на Джеб Оливър бе видяла в тъмното предишната вечер — този път паркиран на петнайсетина метра от главния вход на болницата. Двигателят работеше. Лински натисна едно копче на мобилния си телефон. Зека отговори на първото позвъняване.

— Да?

— Военният е много добър — каза Григор Лински. — Вече беше в къщата на младежа.

— Е, и?

— А, нищо. Младежа вече го няма там.

— Къде е?

— На различни места.

— По-конкретно?

— Главата и ръцете му са в реката. Останалото е под основата на новото платно на Първа улица.

— Какво става сега?

— Военният и адвокатката са в болницата. С още трима. Втори адвокат и двама доктори, струва ми се. Специалист по особени дела и двама експерти на защитата, доколкото мога да предположа.

— Боим ли се от нещо?

— Няма от какво. Те имат право да опитат. Системата е такава. Само че няма да успеят.

— Погрижи се за това.

Болницата се намираше в покрайнините на града и поради това беше относително просторна сграда. Явно строителите й не се бяха притеснявали от липса на парцели. Ограниченията сигурно са били бюджетни, каза си Ричър, като огледа семплата шестетажна сграда от неизмазан бетон. Вместо мазилка, отвън и отвътре стените бяха боядисани в бяло, направо върху бетона, а таваните бяха доста ниски. Иначе сградата приличаше на всяка друга болница. И на вид, и по миризма. Вътре вонеше на дезинфектанти, болест и смърт. Ричър никак не си падаше по болниците. Той крачеше последен зад останалите по дългия, ярко осветен коридор към асансьорите. Най-отпред бяха двамата психиатри. Явно се чувстваха у дома си. Хелън Родин и Алън Данюта ги следваха по петите, разговаряйки помежду си. Докторите стигнаха до редицата асансьори и Нийбър натисна копчето. Когато и петимата се събраха пред вратата на асансьора, Хелън Родин дръпна Ричър настрани и го попита: