Лий Чайлд - Един изстрел

Тя не отговори.

— Такова нещо никой не прави безплатно — каза Ричър.

— Сто долара — отвърна тя.

— А на останалите четирима?

— И на тях по толкова.

— Какви бяха те?

— Приятели. Негови.

— Кой го измисли? Това, да се правите на братя и сестра?

— Идеята беше на Джеб. По план ти трябваше да почнеш да ме опипваш. Само дето не стана по план.

— Но ти импровизира доста добре.

Тя се поусмихна, сякаш извънредно рядко получаваше подобна похвала за лично постижение.

— А откъде разбра как да ме намериш? — попита Ричър.

— Разхождахме се с пикапа на Джеб. Мотаехме се безцелно насам-натам. Всъщност повечето време стояхме на едно място. И изведнъж някой му се обади по телефона.

— Кой му се обади?

— Нямам представа.

— Дали приятелчетата му са наясно?

— Едва ли. Джеб обича да знае повече от останалите.

— Не би ли ми заела колата си?

— Колата ми ли?

— Трябва да открия Джеб.

— Но аз не го знам къде живее!

— Остави това на мен. Трябва ми кола.

— Хм, знам ли…

— Не се бой, имам години за шофьорска книжка. Имам години и за доста други неща. В някои от които съм много печена.

Тя отново се поусмихна, понеже Ричър цитираше думите й от предишната вечер. Отмести поглед встрани, после отново се обърна и го загледа — плахо, но с любопитство.

— Добра ли бях снощи? — запита тя. — Искам да кажа, сполучливо ли го изиграх?

— Беше страхотна! — каза Ричър. — Нещо бях угрижен, иначе замалко щях да зарежа футбола.

— За дълго ли ти трябва колата ми?

— Голям ли е тоя град?

— Не особено.

— Ами тогава не за дълго.

— За важна работа ли ти трябва?

— Ти си получила сто долара. Приятелчетата на Джеб, и те по толкова. Дотук петстотин. Предполагам, че самият Джеб е прибрал поне още толкова. Някой му е платил хиляда долара, за да ме прати в болница. Значи работата не е маловажна. Поне за мен.

— Що ли ми трябваше да се замесвам…

— Всичко се размина.

— Заплашва ли ме нещо? — попита тя.

— Може би — отвърна Ричър. — А може би не. Виж какво, да се разберем така. Ти ми услужваш с колата си и аз забравям всичко.

— Обещаваш ли?

— Все едно нищо не е било — каза Ричър.

Тя се наведе и вдигна чантичката си от земята. Порови в нея и измъкна връзка ключове.

— Тойота е — каза тя.

— Знам — отвърна Ричър. — В края на паркинга, до шевролета на Гари.

— Как разбра? — изуми се тя.

— Интуиция — каза той.

Взе ключовете, затвори вратата след себе си и тръгна обратно към магазина. Гари тъкмо маркираше някаква покупка на клиент. Ричър застана до щанда. След около две минути дойде и неговият ред.

— Трябва ми адресът на Джеб Оливър — каза той.

— Защо? — попита Гари.

— По правен въпрос.

— Ще трябва да покажете документ за самоличност.

— Магазинът ти е сцена на престъпен заговор — каза Ричър. — На твое място, колкото по малко знам по въпроса, толкова по-добре.

— Нещо все пак трябва да ми покажете.

— Какво ще кажеш за вътрешността на някоя линейка? Ако не ми дадеш адреса на Джеб Оливър, това ще е следващото нещо, което ще видиш.

Гари се поколеба още миг. Зад Ричър се образуваше опашка. Момчето, изглежда, прецени, че не му се участва в сбиване, което няма изгледи да спечели. И то пред толкова хора. Затова отвори чекмеджето, извади някаква папка и преписа нещо на листче от бележник с емблемата на производител на маслени филтри.

— Карайте на север — каза той. — На седем-осем километра е.

— Благодаря — каза Ричър и пое листчето.

Тойотата на червенокосата запали при първото завъртане на стартера. Ричър остави двигателя да поработи на празен ход, докато премести седалката си докрай назад и нагласи огледалото. Закопча колана и закрепи листчето с адреса върху арматурното табло. Така закри спидометъра, но въпросният уред малко го интересуваше в случая. Погледна единствено колко бензин има в резервоара. Явно беше предостатъчно за петнайсетина километра, колкото щеше да му се наложи да шофира.

Адресът на Джеб Оливър се състоеше от два номера: на къща и на междуселски път. Беше много по-лесен за откриване от улица с име, да речем, на дърво: „Букова“, „Ясенова“ или нещо подобно. В някои американски градове има повече улици с дървесни имена, отколкото дървета.

Той изкара колата от паркинга и потегли на север към детелината. Там го очакваше обичайната гора от указателни табели. Откри пътя със съответния номер. Отбиваше вдясно от главното шосе, после веднага свиваше вляво и тръгваше успоредно на шосето. Първо на изток, после отново на север. Джипчето се носеше пъргаво по пътя. Беше леко тясно за височината си и се накланяше силно на завоите. Моторът се напъваше яко да го тегли напред. Вътрешността ухаеше на дамски парфюм.