Лий Чайлд - Един изстрел

Той влезе вътре. Лъхна го хлад от климатика и остра миризма на химикали. Из помещението се мотаеха половин дузина клиенти и оглеждаха стоките. На стойки в предната част на магазина бяха провесени неща от стъкло и хром. Разни лъскави аксесоари за маниаци, помисли си Ричър. В задната имаше стелажи с други неща в картонени кутии. Дискове за съединители, спирачни накладки, маркучи за радиатори. Части. Ричър никога не беше сменял част на кола. В армията си имаше хора за тази работа, а откакто се бе уволнил, никога не беше притежавал кола.

Между лъскавите дрънкулки на стойките и прозаичните стоки в картонените кутии се намираше заградено пространство с четири щанда, наредени в правоъгълник. По плотовете имаше касови апарати, компютри и дебели справочници. Зад един от компютрите стоеше висок младеж на двайсет и нещо. Ричър не беше го виждал преди. Не беше от ония петимата в бара. Просто младеж. Имаше вид на дребен началник — салонен управител или нещо такова. Беше с червен работен гащеризон. Хем практична дреха, хем му придаваше вид едва ли не на механик от Формула 1. Изглеждаше компетентно и многообещаващо, като човек, способен веднага да откликне и да реши всеки възникнал технически проблем. Да, това беше салонният управител, заключи Ричър. Не собственикът. Собственикът на такъв магазин не би идвал на работа с четирицилиндров шевролет. Името на младежа беше избродирано от лявата страна на гърдите: Гари. Отблизо Гари изглеждаше кисел и неуслужлив.

— Трябва да говоря със Санди — каза Ричър. — Червенокосата.

— Отзад в офиса е — отвърна Гари.

— Сам ли да вляза, или ще ми я извикаш?

— По какъв въпрос?

— По личен.

— Тя е тук, за да работи.

— Има правен проблем.

— Да не сте полицай?

— Сътруднича на един адвокат.

— Ще трябва да покажете документ за самоличност.

— Не, Гари. Не трябва да ти показвам нищо. Просто иди и извикай Санди.

— Не мога. Днес сме в намален състав.

— Обади й се по телефона. Или й звънни на пейджъра.

Младежът на име Гари се изправи. Но не тръгна за никъде. Не помръдна от мястото си. Ричър вдигна рамене, заобиколи щанда и се запъти към вратата, на която пишеше Вход забранен. Сигурно това е кабинетът или кухничка за персонала, каза си Ричър. В магазин като този всичката стока беше изложена, та нямаше нужда от склад. Ричър знаеше как функционира модерният търговски обект. Достатъчно беше прочел по въпроса в разни вестници, забравени по седалките на автобусите.

Беше наистина кабинет — малък, може би три на три метра, в центъра на който имаше голямо бюро с плот от бял ламинат, покрит с отпечатъци от мазни длани. Зад него беше седнала Санди, с червен работен комбинезон. Нейният изглеждаше много по-добре от този на Гари. Беше го пристегнала с колан около талията. Ципът беше смъкнат двайсетина сантиметра надолу. Името й беше избродирано от лявата страна, също като на Гари, но в нейния случай изнесено далеч напред от торса. Ричър си помисли, че ако той беше собственик на магазина, Санди щеше да работи отпред с клиентите, а Гари в кабинета. Дума да няма.

— Ето че пак се срещаме — каза той.

Санди вдигна очи и го погледна. Не каза нищо. Обработваше фактури. Пред нея имаше две купчинки фактури — лява и дясна. Фактура имаше и в ръката й, замръзнала по средата на пътя от лявата към дясната купчинка. На Ричър му се стори по-дребничка, отколкото я бе запомнил. Някак по-тиха, по-невзрачна. Умърлушена.

— Трябва да поговорим — каза той. — Не мислиш ли?

— Много съжалявам за станалото — каза тя.

— Не се извинявай. Не се чувствам обиден. Искам само да знам как стана всичко.

— Не знам как стана.

— Знаеш, Санди. Нали беше там.

Тя не отговори. Постави фактурата върху дясната купчинка и я подравни с пръсти.

— Кой го организира?

— Не знам.

— Поне знаеш кой ти е казал какво да правиш.

— Джеб — каза тя.

— Джеб?

— Джеб Оливър — каза тя. — Работи при нас. Понякога излизаме след работа.

— Тук ли е днес?

— Не, днес не дойде.

Ричър кимна. Гари му беше казал: Днес сме в намален състав.

— Снощи видяхте ли се? След случката?

— Не, аз побягнах.

— Къде живее?

— Не знам. Живее с майка си някъде. Не го познавам отблизо.

— И какво ти каза?

— Че иска да му помогна за нещо, което е намислил.

— Забавно ли ти се стори?

— В понеделник вечер всичко се струва забавно на едно момиче в град като тоя. Дори да гледаш как капе мивката е забавно.

— Колко ти плати?