Лий Чайлд - Един изстрел

— Който и да си, свалям картите — рече жената. — Снощи късно Джеб се прибра с разбит нос. И куцаше. Подозирам, че ти си го подредил така.

— Защо?

— Че кой друг ще тръгне да го търси у дома? Имам чувството, че е подхванал, нещо, дето не е могъл да завърши.

Ричър не отговори.

— Тъй че избяга — каза тя. — Сополанкото му неден.

— Той обади ли се снощи на някого? Или някой на него?

— Откъде да го знам? По сто пъти на ден звъни на разни хора, по сто пъти му звънят на него… Тоя мобилен телефон е най-важното нещо в живота му. Ако не смятаме пикапа.

— Не видя ли кой дойде да го вземе?

— Някакъв с кола. Изчака го на шосето. Сигурно не е искал да си каля колата. Не го видях добре, защото беше тъмно. Имаше фарове отпред и стопове отзад, като всяка друга кола.

Ричър кимна. В калта наистина имаше само едни следи от гуми — на големия пикап. Колата, изчакала Джеб на шосето, сигурно е била седан, с ниско окачване, и е щяла да опре отдолу в гърбицата.

— Каза ли колко време няма да го има? — запита той.

Жената само поклати глава.

— Изглеждаше ли уплашен?

— Беше без настроение. Умърлушен.

Умърлушен. Като оная, червенокосата от магазина за авточасти.

— Е, добре — каза Ричър. — Благодаря.

— Тръгваш ли?

— Да — каза Ричър.

Той стана и се отдалечи, изпроводен от поскърцването на люлката и съскането на огромните дъждовални машини. Изкара тойотата на заден до шосето, завъртя волана и пое обратно на юг.

Ричър паркира тойотата до шевролета и влезе в магазина. Гари беше на мястото си зад касата. Ричър не му обърна внимание и тръгна право към вратата с надпис Вход забранен. Червенокосата седеше зад бюрото си. Дясната купчинка беше станала двойно по-висока, а в лявата беше останало само едно листче. Тя не правеше нищо с него, просто се бе облегнала назад на стола, сякаш нямаше желание да свърши и да се върне обратно в магазина при клиентите. И при Гари.

Ричър остави ключовете на бюрото й.

— Благодаря за услугата — каза той.

— Откри ли го?

— Офейкал е.

Тя не каза нищо.

— Изглеждаш ми уморена — каза Ричър.

Тя не отговори.

— И някак без настроение. Умърлушена.

— Е, и?

— Снощи пращеше от жизнерадост.

— Сега съм на работа.

— Снощи също беше на работа. Нали ти плащаха?

— А ти нали каза, че ще забравим всичко?

— Вече съм го забравил. Е, живей си живота, Санди.

Червенокосата го изгледа продължително.

— И ти, Джими Рийс — каза накрая тя.

Той се обърна, затвори вратата след себе си и излезе на ярката слънчева светлина. Закрачи на юг, към града.

Когато стигна до кантората на Хелън Родин, там вече се бяха събрали четирима души. Самата Хелън плюс трима непознати. Единият беше някакъв тип със скъп костюм. Седеше зад бюрото на Хелън, на собствения й стол. Тя беше застанала до него, приведена над ухото му, и двамата разговаряха оживено. Явно имаха важно съвещание. Другите двама непознати стояха до прозореца, сякаш изчакваха реда си. Бяха мъж и жена. Жената беше с очила и с дълга черна коса. Мъжът нямаше нито едното, нито другото. И двамата бяха небрежно облечени. На реверите си носеха табелки с имената. Жената се казваше Мери Мейсън, след името й се точеше върволица букви, сигурно медицински звания. Мъжът се казваше Уорън Нийбър и имаше подобна върволица от букви след името си. Доктори, каза си Ричър. Може би психиатри. С табелките на реверите си имаха вид, сякаш са били привикани спешно от някаква конференция. Което не ги бе зарадвало особено.

Хелън прекъсна за миг разговора и вдигна глава.

— Колеги, това е Джак Ричър — каза тя. — Моят следовател ме напусна и мистър Ричър се съгласи да поеме функциите му.

Виж ти, каква новина, помисли си Ричър, но не каза нищо. Хелън посочи гордо мъжа, — седнал на стола й.

— А това е Алън Данюта — обяви тя. — Адвокат, специалист по проблеми на ветераните от войните. От Вашингтон. Може би най-добрият в своята област.

— Бързо сте дошли — отбеляза Ричър.

— Нямаше как иначе — каза мъжът. — Днешният ден е от жизнена важност за мистър Бар.

— Всички отиваме в болницата — каза Хелън. — Лекарите казват, че е готов да се срещнем. Надявах се Алън да ни консултира най-много по телефона или по имейла, но той предпочете да дойде лично.

— На мен така ми е по-лесно — каза Данюта.

— Не, имала съм късмет — каза Хелън. — Не само това, ами съвсем наблизо, в Блумингтън, има психиатрична конференция, та д-р Мейсън и д-р Нийбър отскочиха дотук без проблем.