Лий Чайлд - Един изстрел

— С кого?

— Може би с червенокосата. Същата, която използваха срещу мен. Може преди това да са го подмамили с нея. В петък Бар се е бил издокарал като за среща. Според полицейския доклад портфейлът му е бил намерен в най-хубавия му панталон.

— Че кой тогава е извършил убийството? — попита Хелън.

— Някой с железни нерви — отвърна Ричър. — Някой с такова самообладание, че след това дори да не му се е пикаело.

— Това е само Чарли — каза Роузмари. — Няма кой друг да бъде. Той е един такъв, особен. Беше идвал много пъти у нас. Знаеше кое къде е. Кучето го познаваше.

— Освен това Бар е бил ужасно слаб стрелец — продължи Ричър. — Това е другата причина, поради която ходих до Кентъки. Исках да проверя една своя теория.

— А кой е бил добрият?

— Чарли — отвърна Ричър. — Неговите мишени също бяха подправени, но по различен начин. Уж попаденията му бяха напълно безразборни, но всъщност не бяха. Разпределението им по мишената не беше съвсем случайно. Той се е опитвал да прикрие колко е добър всъщност. Целил се е в привидно произволни точки на хартията, като всеки път ги е улучвал. От време на време му е доскучавало и за разнообразие е пускал и по един куршум във вътрешния кръг. Или пък си е избирал единия от ъглите и го е прострелвал. На една мишена бяха простреляни и четирите ъгъла. Истината е, че няма значение в какво се целиш, стига да го улучиш. Ние се целим във вътрешния кръг, защото така е прието. Но ако човек иска да тренира, може да се цели във всяка произволна част на мишената. Или дори извън мишената, в някое дърво например. Чарли е правил точно това. Той е невероятен стрелец и е тренирал усилено, като същевременно се е преструвал на безнадеждно слаб. Но, както вече казах, истинската произволност е непостижима за човешкия мозък. В произволността винаги прозира система.

— А защо му е било нужно да се преструва на слаб?

— За да си създаде алиби.

— И хората да си мислят, че не може да стреля?

Ричър кимна.

— Забелязал е, че собственикът на стрелбището класира всички използвани мишени. Чарли е завършен професионалист, който не оставя нищо на случайността.

— Кой е всъщност той? — попита Франклин.

— Истинското му име е Ченко и се движи с банда руснаци. Най-вероятно е ветеран от Червената армия. А те са много добри, открай време са си такива.

— И как ще се доберем до него?

— Чрез жертвите.

— Значи връщаме се там, откъдето тръгнахме. Жертвите ще ни отведат в задънена улица. Ще трябва да измислиш нещо по-добро.

— Шефът им се казва Зека.

— Що за име е това?

— Не е име, а дума, на руски. Жаргонна, от съветско време. Зек е съкратено от затворник в концлагер. Като онези в техния Гулаг, в Сибир.

— Тия лагери са отдавна минало.

— Което означава, че Зека е много стар човек. Стар, но жилав. Може би по-жилав, отколкото сме в състояние да си представим.

Зека беше уморен след усилието с багера. Но той бе свикнал с умората. Всъщност в течение на шейсет и три години от живота си не беше познавал друго чувство. Още от ранната есен на 1942 година, когато в родното му село бе дошъл офицер от Червената армия да набира войници за фронта. Селото му се намираше на хиляди километри от, където и да било, а въпросният офицер беше московчанин, какъвто по ония места не се бе мяркал преди. Енергичен, авторитетен, самонадеян. Нетърпящ възражения. Още с пристигането си той нареди: всички мъже между шестнайсет — и петдесетгодишна възраст да тръгнат незабавно с него.

По това време Зека беше на седемнайсет. Отначало офицерът го беше пропуснал, понеже тъкмо в момента се намираше в затвора. Заради това, че бил преспал с жената на някакъв по-възрастен съселянин, после го набил и оня се оплакал на властите. За да се отърве от военна служба, сега битият се бе оправдал с нанесения му побой, като при това бе подшушнал на офицера, че побойникът е в затвора. Въпросният офицер, твърдо решен да изпълни спуснатата му бройка, бе наредил Зека да бъде измъкнат от килията си и да се строи с останалите на селския площад. Зека се беше подчинил с радост. За него това беше неочакван шанс да си възвърне свободата. Беше си казал, че при първа възможност ще офейка.

Но това беше грешка.

Наборниците бяха натъпкани и заключени в каросерията на камион, оттам в товарен вагон за едно пътуване, което продължи пет седмици. По пътя им раздадоха униформи — шаячна куртка и панталон, шинел, чифт ботуши с вълнена подплата плюс книжка за заплатите. Но заплата — никаква. Нито оръжие. И никаква военна подготовка, ако не се смяташе краткият престой на някаква покрита със сняг гара, където запенен политкомисар тичаше напред-назад покрай заключените вагони и крещеше през огромен тенекиен рупор. Лекцията му се състоеше от едно-единствено изречение, повтаряно отново и отново, което Зека запомни за цял живот: Съдбата на света се решава при Сталинград, където всички вие отивате да се биете за Отечеството до последна капка кръв.