Лий Чайлд - Място за убиване

А по-късно в армията този жесток опит придоби лустро. Обучаваха ме експерти. Хора, дето са тръгнали от Втората световна война, Корея или Виетнам. И са видели какво ли не. Неща, за които съм чел само по книгите. Те ме учеха на методи, подробности, умения. А най-много ме учеха на поведение. Казваха, че задръжките означават смърт. Удряй пръв, с всичка сила. Убивай от пръв опит. Отмъщавай, преди да те засегнат. Лъжи. Доблестните мъже, които постъпват почтено, няма да те научат на нищо. Вече са мъртви.

В седем и половина по целия коридор се разнесе продрано метално тракане. Часовниковият автомат беше отключил килиите. Решетката се открехна. Хъбъл продължаваше да седи неподвижно. Още мълчеше. Нямах никакъв план. Най-добре би било да намеря някой пазач. Да обясня всичко и да чакам преместване. Но не се надявах. На такива етажи никой не влиза сам. Патрулират по двойки, понякога дори по трима-четирима. А затворът беше закъсал с персонала. Снощи го казаха съвсем ясно. Едва ли имаха толкова хора, че да осигурят група пазачи за всеки етаж. Най-вероятно никой нямаше да се мерне през целия ден. Пазачите щяха да си седят в помещението. И да излизат само вкупом, при крайна необходимост. Пък и да видех пазач, какво щях да му кажа? Че не ми е тук мястото? Тая приказка вероятно я слушат по цял ден. „Кой те е вкарал тук бе, човек?“ „Ами, Спайви, заместник-началникът.“ „Е, тогава значи тъй трябва, разбра ли?“ В крайна сметка единственият план се проваляше. Оставаше ми да чакам. И да действам според обстоятелствата. Цел — да дочакам жив понеделника.

Раздаде се металическо скърцане — другите затворници отваряха килиите си. Чух стъпки и приглушени гласове. Излизаха да започнат нов безсмислен ден. Чаках.

Чакането не бе дълго. Опънат върху леглото, с лице към вратата, зърнах как съседите ни лениво излизат навън. Сляха се с друга групичка. Всички бяха еднакво облечени. Оранжеви униформи. Червени кърпи върху бръснатите глави. Все грамадни негри. Явно си падаха по културизма. Неколцина бяха раздрали ръкавите на ризите си. Да подскажат, че никоя дреха не ги побира. Сигурно имаха право. Гледката беше внушителна.

Най-близкият носеше почти прозрачни слънчеви очила. От онези, дето потъмняват на светло. Едва ли бе виждал слънце от двайсет години насам. И не ми се вярваше пак да го види. Тъй че очилата бяха съвсем излишни, но му стояха добре. Като мускулите. Като забрадките и скъсаните ръкави. За вид. Чаках.

Онзи с очилата ни забеляза. Изненадата му бързо се превърна във възбуда. Той блъсна по лакътя най-едрия от групата. Онзи се завъртя. Изгледа ни тъпо. После се ухили. Продължавах да чакам. Групичката се скупчи пред килията. Занадничаха през решетките. Едрият дръпна вратата. Другите взеха да си прехвърлят ръба от ръка на ръка, додето я опряха в стената.

— Я виж какво са ни пратили — рече едрият. — Знаеш ли какво?

— Какво са ни пратили? — запита очилатият.

— Пратили са ни пресни мръвки.

— Да бе, мой човек. Пресни мръвки.

— Пресни мръвки за всички — уточни едрият.

Ухили се. Огледа бандата — всички побързаха да се ухилят. Размениха на шега по някой юмрук. Чаках. Едрият бавно пристъпи в килията. Беше направо огромен. Може би с три-четири сантиметра по-нисък от мен, но два пъти по-тежък. Изпълваше цялата рамка. Мътните му очи примигаха към мен, после към Хъбъл.

— Я ела тук, бяло момче — рече той. На Хъбъл.

Усетих как Хъбъл примря от страх. Не помръдна.

— Ела тук, бяло момче — повтори едрият. Съвсем тихо.

Хъбъл стана. Направи половин крачка към човека на прага. Едрият го стрелна с онзи свиреп поглед, който би трябвало да вледени противника.

— Тук е територия на Червените, мой човек — рече той. Обясняваше цвета на кърпите. — Какво търси при Червените бледолик като теб?

Хъбъл не отговори.

— Тук взимаме курортен данък, мой човек — продължи едрият. — Като ония хотели във Флорида. Трябва да плащаш. Дай си пуловера, бяло момче.

Хъбъл се бе вдървил от страх.

— Дай си пуловера, бяло момче — повтори едрият. Тихичко.

Хъбъл смъкна скъпия бял пуловер и го протегна напред. Едрият взе дрехата и небрежно я метна през рамо.

— Дай си очилата, бяло момче.

Хъбъл ме стрелна с отчаян поглед. Свали златните очила. Подаде ги. Едрият пусна очилата на пода. Смаза ги с пета. Завъртя крак. Очилата се разпаднаха на парчета. Едрият дръпна крака си на място и подритна заднишком парчетата към коридора. Останалите се изредиха да ги тъпчат с крака.

— Добро момче — рече едрият. — Плащаш си данъците.