Лий Чайлд - Място за убиване

Хъбъл трепереше.

— А сега ела тук — продължи неговият мъчител.

Хъбъл се затътри напред.

— По-близо, бяло момче.

Хъбъл пристъпи още. Вече беше само на педя от него. Трепереше цял.

— На колене, бяло момче — рече едрият.

Хъбъл коленичи.

— Разкопчай ми гащите, белчо.

Хъбъл не помръдна. Беше се шашнал.

— Разкопчай ги — повтори онзи. — Със зъби.

Хъбъл изохка от страх и погнуса, после отскочи назад. Пролази заднишком към дъното на килията. Опита се да се скрие зад тоалетната чиния. Прегърна я с две ръце.

Време беше да се намеся. Не заради Хъбъл. Той изобщо не ме вълнуваше. Трябваше обаче да се намеся заради себе си. Жалката сцена с Хъбъл щеше да опетни и мен. Тук ни приемаха като двойка. Капитулацията на Хъбъл щеше да провали и двама ни. В битката за престиж.

— Ела бе, бяло момче, не ме ли харесваш? — провикна се едрият към Хъбъл.

Въздъхнах дълбоко и тихо. Преметнах крака през ръба на леглото и лекичко се приземих пред едрия. Той се вторачи в мен. И аз го изгледах. Спокойно.

— Тук си в моя дом, дебелак — казах. — Ще ти предложа обаче избор.

— Какъв избор? — запита онзи. Тъпо. С изненада.

— Избор как да излезеш, дебелак.

— Я да чуем.

— Искам да кажа следното — обясних аз. — Че ще си вървиш, това е ясно. Ти избираш как да го сториш. Можеш или да си излезеш сам, или другите дебелаци отзад да те изнесат в кофа.

— А, тъй значи?

— Именно — рекох аз. — Ще броя до три, разбра ли, тъй че гледай да се поразмърдаш.

Той се озъби насреща ми.

— Едно — изрекох аз.

Никаква реакция.

— Две.

Никаква реакция.

И тук постъпих нечестно. Вместо да преброя до три, забих глава право в лицето му. Отблъснах се с двата крака, изхвърлих глава напред и му размазах носа. Беше чудесно изпълнение. Откъдето и да го погледнеш, челото е идеален свод, при това извънредно здрав. Отпред черепът е много дебел. А пък аз имам там и ръб, як като бетон. Човешката глава тежи доста. Крепят я цял куп мускули в шията и гърба. Все едно да те блъснат в лицето с топка за боулинг. А това винаги изненадва. Хората са готови за юмрук или ритник. Никога не очакват удар с глава. Идва им изневиделица.

Цялото му лице хлътна навътре. Май освен носа му бях потрошил и двете скули. Ако изобщо имаше мозък, трябва да бе станал на пихтия. Той подгъна крака и грохна на пода като изпусната марионетка. Като бик в кланица. Черепът му изкънтя върху бетона.

— Кой е следващият? — запитах аз. — Само че да ви кажа, при мен е като във Вегас — двойно или нищо. Тоя тук отива в болницата, сигурно ще изкара шест седмици с гипсова маска. Тъй че следващия го чакат дванайсет седмици, разбрахте ли? Смятам да му потроша лактите, ясно? Е, кой да бъде?

Никой не отговори. Вдигнах пръст към онзи с очилата.

— Дай пуловера, дебелак.

Той се наведе и вдигна пуловера. Подаде ми го. Протегна се отдалече. Не смееше да пристъпи по-близо. Взех пуловера и го метнах върху леглото на Хъбъл.

— Дай сега очилата.

Той се наведе и събра изкривените златни останки. Подаде ми ги. Замерих го с тях в лицето.

— Потрошени са, дебелак. Дай твоите.

Настана дълго мълчание. Той ме гледаше. Аз гледах него. Без да мигам. Той свали очилата и ми ги подаде. Прибрах ги в джоба си.

— А сега махайте тая мърша оттук.

Мъжете с оранжеви униформи и червени забрадки разкършиха изтръпналите си крайници и повлякоха падналия навън. Изкатерих се на леглото. Цял треперех от прилива на адреналин. Задъхвах се и стомахът ми изгаряше. Кръвта ми сякаш беше готова всеки момент да избие навън. Чувствах се ужасно. Но все пак не чак толкова зле, колкото щях да се чувствам, ако не го бях направил. Досега щяха да са свършили с Хъбъл и да подхванат мен.

Не закусих. Нямах апетит. Просто си лежах, докато ми поолекна. Хъбъл седеше отдолу. Клатеше се напред-назад. Още не бе обелил и дума. По някое време слязох на пода. Измих се. Разни типове идваха по коридора и надничаха през решетките. Тръгваха си. Вече се бе разчуло. Новият от килията в дъното пратил един от Червените в болница. Идваха да проверят. Бях знаменитост.

Хъбъл спря да се клати и ме погледна. Отвори уста и пак я затвори. Отново зяпна.

— Не мога да го понеса — рече той.

Това бяха първите думи, които чувах от него след онзи самоуверен брътвеж по телефона. Говореше малко глухо, но разбирах какво има предвид. Не хленчеше, не се оплакваше, просто констатираше факт. Не можел да го понесе. Огледах го. Позамислих се над казаното.

— Тогава защо си тук? Какви ги вършиш?