Лий Чайлд - Място за убиване

— Нищо не върша — отвърна той. Безучастно.

— Направи признание за нещо, което не си извършил. Сам си го изпроси.

— Не — каза Хъбъл. — Извърших го и признах на детектива.

— Глупости, Хъбъл — възразих аз. — Та ти дори не си бил там. Бил си на гости. И после те е откарал полицай, за бога. Не може да си го сторил, сам знаеш и всички други знаят. Не ме баламосвай.

Хъбъл заби поглед в пода. Замисли се.

— Не мога да обясня — каза той. — Нищо не мога да кажа. Просто трябва да знам какво ще стане сега.

Пак го огледах.

— Какво ще стане сега ли? Оставаш тук до понеделник сутринта, после се връщаш в Маргрейв. А там сигурно ще те пуснат.

— Дали? — запита той. Сякаш спореше сам със себе си.

— Дори не си бил там — повторих аз. — Знаят го. Сигурно ще те разпитват защо признаваш, след като не си направил нищо. И ще искат да знаят защо онзи е имал телефонния ти номер.

— Ами ако не мога да им кажа?

— Не можеш или не искаш? — запитах аз.

— Не мога. На никого не мога да кажа.

Извърна глава и потръпна. Много беше изплашен.

— Но и тук не мога да остана — добави той. — Няма да издържа.

Хъбъл беше финансист. Такива хора разхвърлят визитни картички за щяло и нещяло. С всеки срещнат бъбрят за изгодни капиталовложения и данъчни облекчения. Готови са на каквото и да било, само и само да придърпат към себе си още някой честно спечелен долар. Но онзи номер беше отпечатан на късче компютърна хартия. Не върху визитна картичка. И скрит в обувка, а не прибран на топло в портфейла. И като ритмичен музикален фон от тоя тип през цялото време лъхаше страх.

— Защо не можеш да кажеш на никого? — попитах го аз.

— Защото не мога — рече той и млъкна.

Изведнъж ме налегна умора. Преди двайсет и четири часа скочих от автобуса край отклонението и тръгнах по нов път. С бодра, широка крачка под топлия утринен дъжд. По-далеч от хората и досадните връзки. Без багаж, без задължения. Свобода. Не исках да я жертвам заради Хъбъл, Финли или някакъв тип, дето си е изпросил куршум в бръснатата глава. Не желаех да се забърквам. Исках просто мирно и кротко да поразпитам за Блейк Слепеца. Исках да намеря някое старче, дето е пило с него по кръчмите. Не с Хъбъл ми се говореше в момента, а с онзи престарял чистач. Гадно богаташко копеле.

Той мислеше напрегнато. Сега разбирах какво имаше предвид Финли. Никога не бях виждал човек да мисли тъй очевидно. Кършеше пръсти и безмълвно шаваше с устни. Като че сверяваше плюсовете и минусите. Мъчеше се да прецени нещата. Усетих как взе решение. Обърна глава и ме изгледа.

— Трябва ми съвет — рече той. — Имам проблем.

Разсмях се.

— Гледай ти каква изненада. Аз пък не подозирах. Мислех, че си дошъл тук, защото ти е писнало да играеш голф през почивните дни.

— Трябва ми помощ — добави той.

— Повече помощ няма да видиш — рекох аз. — Без мен в момента щеше да си заклещен на ръба на леглото с цяла опашка натопорчени типове пред вратата. И ако трябва да бъдем точни, засега не усещам да преливаш от благодарност.

Той наведе глава за момент. Кимна.

— Извинявай. Много съм ти благодарен. Истина е, повярвай. Ти ми спаси живота. Погрижи се. Затова те питам какво да сторя. Заплашват ме.

За една-две секунди оставих признанието без отговор. После казах:

— Знам. Очевидно е.

— Не само мен. И семейството ми.

Мъчеше се да ме замеси. Погледнах го. Пак беше почнал да мисли. Устните му потръпваха. Кършеше пръсти. Стрелкаше поглед насам-натам. Сякаш стоеше пред огромен куп аргументи, а отстрани имаше още един. Кой куп е по-голям?

— Имаш ли близки? — запита той.

— Не — отвърнах аз.

Какво друго да кажа? Родителите ми бяха мъртви. Имах някъде брат, с когото отдавна не се бяхме виждали. Значи нямах близки. И не знаех дали искам да имам. Може би да, може би не.

— Женен съм от десет години — каза Хъбъл. — Преди месец станаха десет. Отпразнувахме го. Имам две деца. Момче на девет, момиче на седем. Чудесна жена, чудесни деца. Обичам ги страшно много.

Говореше искрено. Усещах го. Той пак млъкна. Беше се унесъл в мисли за семейството. Питаше се как, по дяволите, е стигнал дотук. Не беше първият, дето си задава подобен въпрос зад решетките. Нито щеше да е последният.

— Имаме си хубава къща — продължи Хъбъл. — На Бекман Драйв. Купихме я преди пет години. Скъпа е, но си струва. Бил ли си на Бекман?

— Не — пак казах аз.

Явно не смееше да говори по същество. Тепърва имаше да разправя какви са тапетите в тоалетната на долния етаж. И как смята да оправи зъбите на дъщеря си. Оставих го да си бъбри. Кротък разговор в килията.