Лий Чайлд - Място за убиване

— Ами да, тъй си е — ухили се старчето. Нямаше нито един зъб. — Тъй си е то.

Огледах го и се усмихнах на свой ред.

— Кое си е тъй, старче?

Той се разкиска. Изчаках търпеливо, докато се овладее.

— Ами да, точно тъй си е. В тоя затвор съм откакто псето на дядо Господ е било още кутре, да, сър. Откакто Адам е бил малко момче. Ама едно нещо не бях виждал. Да, сър, нито веднъж за толкоз години.

— Какво не си виждал, старче? — запитах аз.

— Ами… Толкоз години съм тук, ама не бях виждал в тая килия арестант с таквиз дрехи, мой човек.

— Не ми ли харесваш дрехите? — изненадах се аз.

— Не, сър, таквоз нещо не съм рекъл — възрази той. — Хич не съм рекъл, че не ми харесват. Много даже си ми допадат. Хубави дрехи, да, сър, направо чудесни.

— Какво има тогава?

Старецът пак се разкиска тихичко.

— Не е там работата хубави ли са, или не — рече той. — Не, сър, хич не е там работата. Чудното е, че изобщо ги носиш, мой човек, вместо да си с оранжева униформа. Ей-туй не го бях виждал, а пък както ти рекох, мой човек, тук съм откакто земята изстина и динозаврите хвърлиха топа. Е, сега вече всичко съм виждал, да, сър, няма грешка.

— Че нали в предварителния арест никой не носи униформа — възразих аз.

— Вярно, така си е — рече старчето. — Проверен факт, дума да няма.

— И пазачът го каза — добавих аз.

— Ще каже я — кимна старецът. — Щото тъй е по правилник, а пък пазачите знаят правилника, да, сър, как да не знаят, като те са го писали.

— Щом е тъй, какво толкова има, старче?

— Ами нали ти рекох — туй, че не си с оранжев костюм.

Май обикаляхме в кръг.

— Добре де, нали не съм длъжен да го нося.

Старецът се слиса. Впери в мен лъскавите си птичи очички.

— Не си ли? Защо, мой човек? Обясни ми.

— Защото в предварителния арест не сме длъжни да носим униформа — рекох аз. — Преди малко го изяснихме, нали така?

Настана мълчание. Двамата проумяхме едновременно.

— Значи мислиш, че това е предварителният арест? — запита той.

— Това не е ли предварителният арест? — запитах аз в същото време.

Старчето застина за миг. Вдигна метлата и закуцука назад. Колкото можеше по-бързо. И през цялото време надаваше смаяни вопли:

— Тук не е предварителен арест, мой човек. Той е най-горе. На шестия етаж. Тук е третият. На трети етаж си, мой човек. При доживотните. Това тук се води опасна зона. Не какви да е затворници, ами от най-страшните. Вие, момчета, сте на сбъркано място, дума да няма. Здравата сте загазили, тъй да знаеш. Чака ви посещение. Идват да видят що за стока сте. Аз се пръждосвам, мой човек.

Преценка. Дългият опит ме е научил да преценявам и разсъждавам. Когато нещо ти се стовари изневиделица върху главата, не губи време. Не питай как или защо. Не обвинявай. Не се чуди кой е виновен. Не разсъждавай как да избегнеш грешката друг път. Всичко това е за после. Ако си жив. Най-напред преценяваш. Анализираш положението. Издирваш минусите. И плюсовете. Планираш според тях. Сториш ли го, имаш по-добър шанс подир време да се заемеш с останалото.

Не бяхме в предварителния арест на шестия етаж. Там, където е мястото на следствените. Бяхме на третия, сред доживотните. Плюсове никакви. Минуси колкото щеш. Бяхме нови момчета сред банда престъпници. Без престиж нямаше да оцелеем. А престиж нямахме. Щяха да ни предизвикат. Да ни тласнат насила към най-долното стъпало в глутницата. Предстояха два неприятни дни. Може би смъртоносни.

Спомних си за един дезертьор от армията. Младо момче, добър войник, беше хлътнал по някаква тъпа религия и избяга. Във Вашингтон тръгнал по демонстрации и си докарал белята. Вкарали го в затвора при такива като на нашия етаж. Умрял още през първата нощ. Изнасилен. Около петдесет пъти по най-скромна преценка. При аутопсията открили в корема му половин литър сперма. Новак без престиж. На най-долното стъпало. Подлога за всички, стоящи малко по-горе.

Разсъждение. Можех да разчитам на упоритите бойни тренировки. И на опита. Тия неща не бяха предвидени за затвора, но щяха да са от полза. Усвоил съм множество неприятни уроци. Не само в армията. Още от детски години. Докато стигнат от забавачката до гимназията, военните хлапета като мен минават през двайсет, понякога и трийсет училища. Кога в базите, кога в съседни градчета. На кофти места. Филипините, Корея, Исландия, Германия, Шотландия, Япония, Виетнам. По цял свят. През първия ден влизах във всяко училище като новак. Без престиж. Не веднъж или дваж. Бързо разбрах как да си завоювам престиж. На двора, сред горещия пясък или сред студената кал, двамата с брат ми опирахме гръб до гръб и се биехме. Така се печели престиж.