Лий Чайлд - Място за убиване

— Точно така — подкрепи го пазачът с поничката. — Вижте сега, ако бяхте затворници, щяхме да ви подгоним с ритници и палки да наденете униформите, а после да ви натъпчем на някой по-долен етаж при останалия добитък и да погледаме отстрани веселбата.

— Вярно — каза неговият партньор. — Затова разберете едно. Не сме дошли тук да ви тровим живота, тъй че и вие недейте да тровите нашия, ясно? Тоя проклет затвор е закъсал за надзиратели. Губернаторът изхвърли половината персонал, разбирате ли? Трябвало да оправи бюджета. Голям дефицит имало. Затуй не ни стигат хора да си вършим работата както е редно. Гледаме да се оправим някак с половин бройка. Обяснявам ви го затуй, щото, като ви бутнем вътре, не искаме нищо да чуем чак додето излезете в понеделник. Без побоища, ясно? Нямаме персонал за такива работи. Не можем да се оправим и с побоищата по затворническите етажи, камо ли в предварителния арест, разбрано? Ти разбра ли бе, Хъбъл?

Хъбъл вдигна очи към него и тъпо кимна. Не каза нищо.

— Ричър? Разбра ли?

— Напълно — казах аз. Много добре го разбирах. Човекът беше останал без персонал. Имаше си проблеми заради бюджета. Докато колегите му получават помощи за безработни. Намерил на кого да разправя.

— Добре — рече той. — Значи така се разбираме. Смяната свършва в седем. Което е точно след минута. Няма да оставаме извънредно заради вас. Не сте ни чак толкова симпатични, пък и профсъюзът не разрешава. Значи получавате вечеря, после ви заключваме тук, докато се намери кой да ви откара нагоре. Свободен пазач обаче няма да има, преди да загасим лампите в десет, разбрано? А пък никой не се навива да обикаля със затворниците по тъмно, нали? Профсъюзът не разрешава. Значи Спайви лично ще се погрижи за вас. Заместник-началникът. Той командва тук тая вечер. Някъде около десет, разбрахте ли? Ако не ви се нрави, не го разправяйте на мен, ами на губернатора, ясно?

Любителят на понички излезе в коридора, позабави се и накрая домъкна поднос. Върху него имаше чинии, картонени чашки и термос. Остави подноса на масата и двамата се изнизаха в коридора. Заключиха вратата отвън. Стана тихо като в гробница.

Заехме се с вечерята. Риба и ориз. Петъчно меню. Кафе в термоса. Хъбъл мълчеше. Остави повечето кафе за мен. Писах му червена точка. Събрах остатъците върху подноса и го сложих на пода. Имахме три часа за убиване. Килнах стола назад и вдигнах крака върху масата. Не беше много удобно, но по-добро нямаше да намеря. Топла вечер. Септември в Джорджия.

Огледах Хъбъл без особено любопитство. Той продължаваше да мълчи. Изобщо не го бях чувал да говори, освен по телефона с Финли. Той също ме погледна. По лицето му бяха изписани страх и отчаяние. Гледаше ме тъй, сякаш идвах от някакъв друг свят. Сякаш го плашех. После извърна очи.

Реших, че може и да не тръгна към Мексиканския залив. Но годината вече беше твърде напреднала, за да поема на север. По ония места застудяваше. Дали пък да не отпраша направо към островите? Например Ямайка. Хубава музика имат там. Колиба край плажа. Да изкарам зимата на плажа в Ямайка. Да пуша по половин кило хашиш седмично. Да живея като местен жител. Ако си взема съквартирант, може и по кило да пушим на седмица. Роскоу обаче непрекъснато се намесваше в картинката. Униформената й риза беше фантастично изгладена. Чистичка, стегната синя риза. Никога не бях виждал дреха да стои по-добре. На плажа в Ямайка нямаше да й трябва риза. Но не вярвах това да се окаже сериозен проблем.

Цялата работа беше, защото ми намигна. Пое чашата от кафето. Каза, че имам нежни очи. И ми намигна. Все трябва да е имала нещо наум, нали? За очите, искам да кажа. И друг път съм го чувал. Една англичанка ми беше харесала очите и си прекарахме доста добре. Все за тях говореше. Сини са. Други пък казват, че приличали на айсберги в ледовит океан. Ако се съсредоточа, мога да не мигам. Така погледът става страшен. Полезна работа. Намигването на Роскоу обаче беше най-хубавото нещо през целия ден. Всъщност единственото, с изключение на яйцата в закусвалнята, които не бяха лоши. Е, яйца има навсякъде. Но Роскоу щеше да ми липсва. Унесох се в празни мисли.

Малко след десет някой отключи вратата към коридора. Влезе човек с униформа. Носеше формуляр. И пушка. Огледах го. Южняшко чедо. Едър, охранен. Червендалест, с изпъкнало здраво шкембе и масивна шия. Малки очички. Мръсната стегната униформа пращеше по шевовете. Сигурно се беше родил тук, във фермата, на чието място по-късно е израснал затворът. Спайви, заместник-началник. Най-важната клечка в днешната смяна. Изтормозен от работа и липса на персонал. Дотолкова, че трябва лично да съпровожда неканените гости. С пушка в едрите си селяшки ръце.