Лий Чайлд - Място за убиване

Хъбъл взе грамадните клещи. Финли провери револвера. Бръкнах под седалката и извадих пластмасовото шише с бензин. Пъхнах го в джоба при палката. Беше тежко. Придърпваше якето на една страна и вдигаше пустинния орел почти под брадата ми. Финли ми подаде кибрита. Пъхнах го в другия джоб.

Постояхме в мрака край пътя. Кимнахме си малко вдървено. Поехме през полето към обгорялото дърво. То се очертаваше на фона на луната. Трябваха ни две-три минути, за да стигнем до него. Затъвахме в меката пръст. За момент спряхме до изкривения дънер. Взех клещите от Хъбъл, пак си кимнахме и тръгнахме към телената мрежа зад склада. Беше четири без десет. Не бяхме разменили нито дума, откакто напуснахме горящия участък.

От дървото до оградата имаше седемдесет-осемдесет метра. Преодоляхме ги за минута. Продължихме още малко, докато стигнахме до пожарната стълба. Долният й край потъваше в бетонната пътека около склада. Финли и Хъбъл изпънаха телената мрежа, а аз се захванах да кълцам с клещите. Все едно режех хартия. Прорязах широк отвор — около два метра на два и половина. Горе стигаше чак до бодливата тел.

Прекрачихме през отвора. Спряхме до пожарната стълба. Ослушахме се. Отвътре долитаха шумове. Стъпки, стържещи звуци — всичко кънтеше глухо в огромното закрито пространство. Дълбоко въздъхнах. Направих на двамата знак да се прилепят към металната стена. Все още не бях сигурен за пазачите. Инстинктът ми подсказваше, че няма да има подкрепления. Но Финли се тревожеше. А отдавна знам, че почне ли човек като Финли да се тревожи, трябва и аз да бъда нащрек.

Кимнах им да изчакат и се промъкнах към ъгъла на огромната сграда. Клекнах и пуснах клещите върху бетона от около педя височина. Те издадоха точно необходимия звук. Сякаш някой се опитва да проникне в склада. Притиснах се към стената и зачаках с палка в дясната ръка.

Финли излезе прав. Имаше външен пазач. Аз също излязох прав. Нямаше подкрепления. Пазачът бе сержант Бейкър. Стоеше на пост пред склада. Най-напред го чух. Чух напрегнатото му дишане и стъпки по бетона. Появи се иззад ъгъла и спря на метър от мен. Стоеше и гледаше клещите. Стискаше служебния си револвер. Откъсна поглед от клещите и завъртя очи покрай оградата към отрязаното парче. После се втурна натам.

И умря. Замахнах и го ударих с палката. Но той не падна. Изтърва револвера. Затанцува в кръг с омекнали крака. Финли се появи иззад мен. Хвана го за гърлото. Все едно селско момче извиваше врата на пиле. Добра работа свърши. Бейкър още носеше пластмасова табелка с името си върху джобчето на ризата. Първото, което забелязах преди девет дни. Оставихме го на пътеката. Изчакахме пет минути. През цялото време се ослушвахме. Не дойде никой.

Върнахме се при Хъбъл. Отново въздъхнах. Вдигнах крак върху стълбата. Поех нагоре. Полагах крак върху всяко стъпало внимателно и безшумно. Стълбата беше желязна или стоманена. Прикрепена с обикновени болтове. При първото погрешно движение можеше да задрънчи като камбана. Финли идваше подир мен. С дясната ръка се държеше за парапета, в лявата стискаше револвера. Най-отзад беше Хъбъл. Не смееше и да диша.

Бавно пълзяхме нагоре. Трябваха ни минути, за да преодолеем десетте метра. Най-горе спряхме на тясната платформа. Притиснах ухо към вратата. Тишина. Нито звук. Хъбъл извади служебните ключове. Стисна ги в шепа, за да не звънтят. Бавно, внимателно избра един от тях. Пъхна го и ключалката. Затаихме дъх. Той превъртя ключа. Резето щракна. Вратата се отвори навън. Отдъхнахме си. Нито звук. Никаква реакция. Тишина. Хъбъл отпусна вратата съвсем бавно. Финли я прихвана и дръпна още малко. Прехвърли ми я. Аз притиснах вратата докрай. Подпрях я с шишето бензин.

От канцеларията бликаше светлина, обливаше пожарната стълба и хвърляше сноп лъчи към оградата и полето на десет метра под нас. Мощните лампи в склада блестяха насреща ни през широките прозорци. Виждах цялата канцелария. И за миг сърцето ми спря да бие.

Никога не съм вярвал в късмета. Никога не съм имал повод да му вярвам. Не съм разчитал на него, защото нито веднъж не ми е помогнал. Но сега имах невероятен късмет. Един-единствен поглед засенчваше цели трийсет и шест години беди и неприятности. Боговете ме тупаха по рамото и се хилеха от възторг. С този единствен поглед видях, че съм спечелил.

Защото хлапетата спяха на пода. Децата на Хъбъл. Бен и Люси. Проснати върху куп вехти кълчищени чували. Дълбоко заспали, невинни и беззащитни, както спят само малките деца. Бяха мръсни и парцаливи. Все още с училищните дрехи от понеделник. Приличаха на просячета от стара нюйоркска гравюра. Проснати и заспали. В четири сутринта. Моят щастлив час.