Лий Чайлд - Място за убиване

Голямата вдигаща се врата заемаше почти цялата предна стена. Зад ъгъла отстрани имаше служебен вход. Отвътре до него — кабинка, откъдето се включваше лебедката на вратата. Срещу нея отляво метално стълбище се изкачваше към канцеларията. Канцеларията висеше горе в дъното на огромния склад, десетина метра над пода. Имаше широки прозорци и балконче с парапет за наблюдение. От задната страна се отваряше аварийна врата към пожарното стълбище, прикрепено за металната стена.

— Добре — казах аз. — Всичко е ясно, нали?

Финли сви рамене.

— Тревожат ме евентуалните подкрепления. Може да има пазачи отвън.

Отвърнах със същия жест.

— Няма да има подкрепления. Повече ме тревожат пушките. Складът е голям. А вътре има две деца.

Финли кимна. Навъси се. Разбираше какво казвам. Полицейските пушки разпръскват много широк сноп олово. Около тях просто не бива да има деца. Помълчахме. Наближаваше два след полунощ. Още час и половина чакане. Щяхме да потеглим в три и половина. И да пристигнем в четири. Любимото ми време за нападение.

Чакахме. Като войници в окоп. Като пилоти преди бомбардировка. Аз мълчах. Финли дремеше. Не му беше за пръв път. Бе изпружил крака. Лявата му ръка висеше настрани. На китката блестеше халката от белезниците. Като сребърна гривна.

Хъбъл седеше изправен. На него му беше за пръв път. Въртеше се насам-натам и хабеше енергия. Не го упреквах. Непрестанно се озърташе към мен. С мълчалив въпрос. Всеки път вдигах рамене.

В два и половина някой почука. Съвсем тихичко. Вратата се открехна. На прага стоеше по-старият бръснар. Той протегна съсухрен, треперещ пръст. Право към мен.

— Искат да те видят, синко.

Финли надигна глава, Хъбъл се озърна изплашено. Дадох им знак да кротуват. Станах и измъкнах пистолета от джоба си. Вдигнах предпазителя. Старецът махна с ръка и се изкиска.

— Туй не ти трябва, синко. Хич дори не ти трябва.

Нетърпеливо направи знак да го последвам. Прибрах пистолета. Погледнах другите двама, свих рамене и тръгнах след стареца. Той ме въведе в малка кухничка. На една табуретка седеше престаряла жена. Мършава като вейка, със същото махагоново лице. Приличаше ми на старо дърво през зимата.

— Това е сестра ми — каза старият бръснар. — Събудихте я с вашите приказки, момчета.

После пристъпи към нея. Приведе се и изрече в ухото й:

— За туй момче ти разправях.

Тя вдигна глава и се усмихна. Беше като слънчев изгрев. За миг долових каква красавица е била преди много, много години. Протегна ръка и аз я поех. Сякаш докосвах телчета в суха стара ръкавица. Бръснарят ни остави сами. На минаване се наведе към мен и рече:

— Питай я за него.

Сетне се затътри навън. Все още държах ръката на старицата. Тя не я дръпна. Остави я да лежи като кафява вейка в огромната ми длан.

— Не чувам много добре — рече жената. — Говори по-високо.

Приведох се край ухото й. Тя миришеше на старо изсъхнало цвете.

— Сега как е? — запитах аз.

— Добре е, синко — рече тя. — Всичко чувам.

— Тия дни разпитвах брат ти за Блейк Слепеца.

— Знам, синко, знам. Той ми разказа.

— Чух, че си го познавала — изрекох аз до ухото й.

— Ами да. Много добре го познавах.

— Ще ми разкажеш ли?

Тя завъртя глава и ме погледна тъжно.

— Какво да ти разкажа? Отиде си много отдавна.

— Какъв беше? — запитах аз.

Тя продължаваше да ме гледа. Очите й се замъглиха. Връщаше се назад във времето — преди шейсет, седемдесет години.

— Беше сляп.

Дълго време не каза нищо повече. Устните й потрепваха беззвучно и усещах как пулсът бие равномерно в костеливата китка. Тя изви глава, сякаш се вслушваше в някакъв далечен звук. После повтори:

— Беше сляп. Мило момче.

Трябва да имаше не по-малко от деветдесет години. Връстница на века. Сега си спомняше младостта. Не детството или юношеството. Зрелите, женствени години. И наричаше Блейк мило момче.

— Бях певица — каза жената. — А той свиреше на китара. Чувал ли си тоя стар израз — китарата му звънеше като камбанка? Точно тъй казваха за Блейк. Хващаше старата китара и звуците се посипваха тъй бързо, че не успявах да ги догоня. Но всяка нота бе съвършена като песен на сребърно звънче, полетяла из въздуха. Свирехме и пеехме по цяла нощ, а призори го водех в ливадите, сядахме под някое дърво и продължавахме. Просто от радост. Просто защото аз можех да пея, а той да свири.

Тя тихичко изтананика няколко реда. Несъмнено бе загубила част от гласа си. Беше тъй слаба и крехка, че не можех да очаквам от нея висок, тръпнещ сопран. Пееше с глух, задавен алт. Мислено тръгнах по нейните стъпки и си представих как седят сред старата южна ливада. Тежък аромат на диви цветя, пчелите лениво бръмчат наоколо, а те се облягат на дънера, пеят и свирят просто от радост. И от сърцата им извират звънките, предизвикателни звуци, сътворени от Блейк, които толкова ми харесваха.