Лий Чайлд - Труден за убиване

— Как е сега? — запита пилотът.

Ричър натисна копчето на микрофона.

— Разкошно. Има ли нещо отпред?

— Една кола идва от юг — обади се вторият пилот. — Щом отмине, на петнайсет километра е чисто.

— Нещо отзад? — запита Ричър. Видя как колата от юг се стрелна под тях.

Макграт подаде глава във вихъра. Отдръпна се и кимна.

— Отзад е чисто.

Ричър вдигна приклада към рамото си. Зареди патрон в цевта. Да стреляш в движение от едно превозно средство по друго не е най-лесната работа, но сега щеше да стреля само от седемдесет метра, а целта бе шест метра дълга и два висока, тъй че нямаше за какво да се тревожи. Нагласи прицела по средната линия на покрива, приблизително на две трети от дължината. Пресметна, че движението на камионетката и насрещното съпротивление на въздуха ще изместят куршума точно в средата на каросерията. Разсеяно се запита дали дюшекът още е там.

— Чакай — изкрещя Уебстър. — Ами ако грешиш? Ако е празна? Това са само твои догадки, нали? Цялата работа е догадка. Трябват ни доказателства, Ричър. Трябва ни някакво потвърждение.

Ричър не се озърна. Продължаваше да гледа през мерника.

— Глупости — каза той тихо и съсредоточено. — Ще имаш потвърждение и друго не ни трябва.

Уебстър се вкопчи в ръката му.

— Не можеш да го направиш. Ами ако убиеш невинен човек?

— Глупости — повтори Ричър. — Ако е невинен човек, няма да го убия, нали така?

Той тръсна ръката на Уебстър настрани. Завъртя се към него.

— Помисли малко, Уебстър. Отпусни се. Бъди логичен. Доказателството ще дойде след изстрела, нали така? Ако кара бомба, всички ще разберем. Ако кара чист въздух, нищо лошо няма да му се случи. Просто ще си има още една дупка в скапаната камионетка. Номер сто и четиринайсет.

Той отново се завъртя към вратата. Пак вдигна пушката. Прихвана целта. Просто по навик изчака да издиша и сърцето му да замре между два удара. После натисна спусъка. Нужна бе една хилядна от секундата, за да стигне трясъкът до ухото му и седемдесет пъти повече, за да се вреже тежкият куршум в камионетката. Цяла секунда не се случи нищо. После камионетката престана да съществува. Изведнъж се превърна в ослепително огнено кълбо, което се търкаляше по шосето като пламтяща топка за боулинг. Мощната ударна вълна полетя на всички страни. Грабна хеликоптера и го отметна назад и сто и петдесет метра по-нагоре. В последния момент пилотът овладя машината. Стабилизира полета и описа завой. Отпусна носа надолу. По шосето не се виждаше нищо освен мътен облак дим, който бавно се разтегляше в овал с дължина триста метра. Нямаше останки, железа, отхвръкнали колела, дрънчащи тенекии. Нищо освен микроскопични частици изпарен метал, летящи през атмосферата по-бързо от скоростта на звука.

Пилотът за дълго задържа машината неподвижна, после отклони на изток. Леко кацна сред храсталака на стотина метра от пътя. Изключи двигателите. Ричър поседя сред оглушителната тишина, после разкопча колана си. Остави пушката на пода и пъргаво скочи през отворената врата. Бавно тръгна към шосето.

Един тон динамит. Цял тон. Страхотен гърмеж. Не бе останало нищичко. Тревата сигурно беше оскубана на километър наоколо, но с това се изчерпваше всичко. Страховитата енергия на взрива бе полетяла навън, без да срещне по пътя си каквото и да било. Нищо меко, нищо уязвимо. Бе продължила все по-надалеч, губейки сила и скорост, за да се превърне в безвреден полъх на километри оттук. Нищо повече. Той спря мълчаливо и затвори очи.

После чу стъпки зад себе си. Беше Холи. Чу как здравият крак се редува с болния. Дълга стъпка, след това провлачена. Той отвори очи и погледна към пътя. Холи мина пред него и спря. Отпусна глава на гърдите му и го прегърна. Стисна с всичка сила. Той вдигна ръка и приглади косата зад ушите й, както я бе виждал да прави.

— Свърши се — каза тя.

— Имаш ли проблем, разреши го — отвърна той. — Това ми е правилото.

— Де да беше толкова лесно — промълви тя.

Изрече го тъй, сякаш бе цял разговор. Обсъдена и изчерпана тема. Той се направи, че не разбира за какво става дума.

— Баща ти ли? Вече си далеч, ама много далеч от сянката му.

Тя поклати глава до гърдите му.

— Не знам.

— Повярвай — настоя той. — Онова, което направи за мен на плаца, беше най-умното, най-страхотното, най-храброто, което съм виждал от когото и да било, мъж или жена, млад или стар. По-добро от всяка моя постъпка. И от всяка постъпка на твоя старец. Той би си дал и кътните зъби, за да има такъв кураж. Аз също. Вече си далеч от чиято и да било сянка, Холи. Повярвай ми.