Лий Чайлд - Труден за убиване

Привел нос, хеликоптерът летеше с максимална скорост над шосе 93. Седмината пътници бяха изпънали шии и се взираха в пътя. Прелетяха над градче на име Салмън. Пилотът изреждаше сведения като екскурзовод. Далече надясно огромният връх Макгуайър. Напред отдясно Туин Пийкс. Напред и отляво най-високият — Бора Пийк. Хеликоптерът се надигаше и спускаше, спазвайки височина шестстотин метра над терена. Носеше се по-ниско от околните върхове, прилепил нос като хрътка върху шосето.

Времето бавно отлиташе. Двайсет минути. Трийсет. Пътят бе почти пуст. Водеше от Мисула на север към Туин Фолс в Айдахо, четиристотин и осемдесет километра на юг. И двата града не представляваха кой знае какво, а днес бе празник. Всички отдавна бяха където трябва. Тук-там се мяркаше по някоя лека кола и някой камион, тръгнал на извънреден курс. Бял форд нямаше. Задминаха две бели коли, но и двете бяха с отворена каросерия. Мярна се една закрита камионетка, но беше тъмнозелена. Това бе всичко. Нищо повече. Нямаше бяла камионетка. Понякога пътят напред опустяваше чак до хоризонта. Времето отлиташе. Като в бомба със закъснител. Четирийсет минути. Петдесет.

— Ще уведомя Минеаполис — каза Уебстър. — Издънихме се.

Макграт все още се надяваше. Поклати глава.

— Още не — каза той. — Това е отчаян ход. Масова паника. Представяш ли си тълпите? Евакуацията? Хората ще се изпотъпчат.

Уебстър се вгледа напред и надолу. Цяла минута не откъсна очи от пътя. Петдесет и четири минути при максимум петдесет.

— Само с тъпкане няма да се размине, ако онзи мръсник вече е там — каза той. — Това представяш ли си го?

Времето отлиташе. Петдесет и осем минути. Час. Пътят оставаше пуст.

— Има още време — каза Гарбър. — Доста път му остава както до Сан Франциско, така и до Минеаполис.

Той погледна Ричър. В очите му се четеше поравно доверие и съмнение. Времето продължаваше да отлита. Час и две минути. Пътят бе все тъй пуст чак до хоризонта.

— Може да е навсякъде — каза Уебстър. — Щом не е Сан Франциско, може да не е и Минеаполис. Може вече да е в Сиатъл. Или където и да било.

— Не е в Сиатъл — каза Ричър.

Гледаше право напред. Упорито. Страхът и паниката го стискаха за гърлото. Непрестанно поглеждаше часовника си. Час и десет минути. Единайсет. Дванайсет. Тринайсет. Четиринайсет. Час и петнайсет минути. Гледаше ту часовника, ту пустата бетонна ивица долу. После се облегна назад и притихна. Вледенен от ужас. Бе издържал, доколкото можеше, но ето че дойде момент, в който математиката ставаше просто абсурдна. За да стигне толкова далече на юг, без да го догонят, Стиви трябваше да се движи със сто и шейсет километра в час. Или двеста. Или двеста и петдесет. Или колкото кажеше оная проклета формула, която не помнеше. Той погледна другите и когато заговори, сам не позна гласа си.

— Провалих се. Трябва да е Минеаполис.

После тътенът на двигателите заглъхна и за втори път през този ден в главата му нахлу страшният басов рев на бомбата. С всички сили държеше очите си отворени, за да не види, но все пак видя. Вече не морски пехотинци, не корави мъже, закалени в най-страшния огън, а простички хорица, жени и деца, от дребни по-дребни, наизлезли в градския парк да гледат фойерверките — всички се изпаряват в розова мъгла като неговите приятели преди тринайсет години. Парчета кост излитат от децата, свистят из горящия въздух и улучват други деца сто метра по-далеч. Улучват ги, разкъсват меките вътрешности като шрапнел и най-щастливите попадат в болница за цяла година мъчения.

Всички го гледаха втренчено. Той осъзна, че по бузите му се стичат сълзи и капят на ризата.

— Съжалявам — каза той.

Всички извърнаха глави.

— Трябва да се обадя — каза Уебстър. — Защо сега е Минеаполис? Защо беше Сан Франциско?

— Клоновете на Федералния резерв — тихо отвърна Ричър. — Дванайсет на брой. Най-близо до Монтана са Сан Франциско и Минеаполис. Боркен ненавиждаше Федералния резерв. Смяташе го за главен инструмент на световното правителство. Смяташе, че е чудовищен заговор за премахване на средната класа. Лично негова теория. Казваше, че чрез нея схванал нещата далеч преди другите. И вярваше, че Федералният резерв е наредил на местната банка да подмами баща му със заем, за да го разори.

— Значи Боркен атакува Федералния резерв? — тревожно запита Джонсън.

Ричър кимна.

— Двоен удар. Във войната срещу световното правителство. Напада старата система с изненадващ ход, като Пърл Харбър. И в същото време създава нова система, към която да прииждат поклонници. С един куршум два заека.