Лий Чайлд - Труден за убиване

Сноп ярки слънчеви лъчи огря Милошевич. Той лежеше по гръб като заспал. Стискаше револвера. С вдигнат ударник. Там, където трябваше да е лявото му око, стърчеше парче от фаянсова плочка. Стърчеше на седем-осем сантиметра и навярно още толкова имаше вътре. Под него се стичаше тъничка струйка кръв.

После в рамката на отворената врата се очерта същинска тълпа. Ричър видя Макграт и Гарбър сред облак прах от витлата на хеликоптера. Видя как трима души скачат от люка и тичат напред. Цивилен и полковник. И генерал Джонсън. Холи се завъртя, видя ги и пак зарови лице върху гърдите на Ричър.

Гарбър дотича пръв. Издърпа ги към слънцето и шума. Те се препъваха и с четирите си крака. Вихърът раздърпа дрехите им. Макграт пристъпи насреща, Холи пусна Ричър, хвърли се към него и го прегърна с все сила. После генерал Джонсън си проби път до нея.

— Холи — беззвучно изрече той сред шумотевицата.

Холи вирна глава. Усмихна му се широко. Отметна косата зад ушите си. Пусна Макграт и прегърна баща си.

— Имам още малко работа, татко — изкрещя тя през шума на двигателите. — После ще ти разправя всичко.

Ричър завъртя ръка из въздуха към пилота, за да не изключва двигателя, после хукна през прашната шумотевица да вземе тежката пушка от Гарбър. Направи знак на другите да се качват. Изблъска ги по стълбичката, скочи последен и дръпна вратата. Сложи пушката на металния под и се тръшна на една брезентова седалка. Надяна слушалки и микрофон. Натисна копчето и се свърза с пилота.

— Имай готовност, разбра ли? Ще ти дам курс веднага щом изясним нещата.

Пилотът кимна и увеличи оборотите. Витлото затътна по-бързо и шумът се засили. Машината увисна на сантиметри от земята.

— Накъде отиваме, дявол да го вземе? — викна Уебстър.

— Ще гоним Стиви, шефе — отвърна Макграт. — Той кара камионетката. Пълна е с динамит. Ще я взриви някъде. Помните ли какво каза шерифът от Кендал? Вечно пращали Стиви да върши мръсната работа. Да обяснявам ли още, по дяволите?

— Но той няма как да се измъкне оттук — изкрещя Уебстър. — Мостът е вдигнат във въздуха. А през гората няма пътеки. Всички са затворени.

— Горският не каза такова нещо — възрази Макграт. — Само някои са затворили. Не знаеше точно кои, това е. Каза, че може да има път, може и да няма.

— Имали са две години да разузнаят — викна Ричър. — Нали ти ми каза, че пикапът е пътувал доста време по пътища на горската охрана? Отдолу бил покрит с натрошен пясъчник. Имали са две години да открият път през лабиринта.

Уебстър се озърна наляво, на изток, където лежеше гората отвъд огромните планини. Кимна трескаво, с разширени очи.

— Добре, значи трябва да го спрем — провикна се той. — Но къде е отишъл?

— Има шест часа преднина — отвърна Ричър. — Можем да допуснем, че гората доста го е забавила. Да речем два часа. После четири часа по пътищата. Може би триста и двайсет километра. Дизелов форд с един тон товар не може да вдигне повече от осемдесет.

— Но в коя посока, да му се не види? — изрева Уебстър през тътена.

Холи погледна Ричър. Много пъти се бяха питали същото за същата камионетка. Ричър разгъна картата в главата си и отново я завъртя по часовниковата стрелка.

— Може да е тръгнал на изток — извика той. — Тогава още ще е в Монтана, някъде отвъд Грейт Фолс. Може да е слязъл в Айдахо. Или в Орегон. Може да е на половината път за Сиатъл.

— Не — възрази Гарбър. — Трябва да мислиш наопаки. Това е ключът. Къде са му заповядали да отиде? Каква ще е целта?

Ричър бавно кимна. Гарбър говореше смислено. Целта.

— Къде би атакувал Боркен? — извика Джонсън.

Боркен бе казал: опознай системата и се научи да я мразиш. Ричър се замисли дълбоко, после пак кимна, включи микрофона с палец и се свърза с пилота.

— Добре, давай. Засега право на юг.

Шумът стана още по-силен и хеликоптерът тежко се отлепи от земята. Описа завой из въздуха и се издигна над канарите. Плъзна на юг и направи вираж. Наведе нос и рязко увеличи скоростта. Шумът изпълзя навън от кабината и се превърна в глух грохот около двигателите. Отдолу стремглаво прелиташе наклонената земя. Ричър видя как острите завои на планинския път се разтеглят. За миг зърна плаца. Човешката група се разпадаше. Дребни фигурки се отправяха към дърветата и потъваха под зеления свод. После долу прелетя тясната просека на стрелбището, след нея широкият каменист кръг на Бастиона. После хеликоптерът рязко се издигна нагоре и земята пропадна, тъй че голямата бяла съдебна сграда мина под тях като детска играчка. Сетне отминаха оврага с разрушения мост и се понесоха на юг над необятните горски пространства.