Ричър потупа пилота по рамото и попита през микрофона:
— С каква скорост се движим?
— Двеста и шейсет — отговори пилотът.
— Курс?
— Право на юг.
Ричър кимна. Затвори очи и се зае да пресмята. Сякаш пак беше в гимназията. Той има преднина триста и двайсет километра, движи се с осемдесет километра в час. Ти го гониш с двеста и шейсет. Колко време ти трябва, за да го настигнеш? В училище му вървеше с математиката. Както и с боя в задния двор. Само че усвои боя по-добре от математиката. Сигурен беше, че трябва да има някаква формула. Нещо с цяла страница гадни хиксове и игреци. Еди какво си равно на еди кое си. Но и да имаше формула, отдавна я бе забравил. Значи трябваше да опита чрез проби и грешки. След още един час Стиви ще е на четиристотин километра. Хеликоптерът ще е изминал двеста и шейсет. Далеч назад. След още час Стиви ще е на четиристотин и осемдесет километра. Хеликоптерът ще е минал петстотин и двайсет. Пред него. Значи щяха да го догонят някъде към края на втория час. Ако летяха в правилната посока.
Далеч напред и долу се появи езерото Флатхед. Ричър видя лъкатушните пътища между хълмовете. Натисна копчето на микрофона.
— Още ли сме на юг?
— Като по конец.
— С двеста и шейсет?
— Твърдо.
— Добре, дръж така — каза Ричър. — Около час и петдесет минути.
— Накъде е тръгнал? — запита Уебстър.
— Към Сан Франциско — отвърна Ричър.
— Защо? — намеси се Макграт.
— Или към Минеаполис — добави Ричър. — Но аз залагам на Сан Франциско.
— Защо? — повтори Макграт.
— Сан Франциско или Минеаполис — каза Ричър. — Помисли малко. Другите възможности са Бостън, Ню Йорк, Филаделфия, Кливланд, Ричмънд във Вирджиния, Атланта, Чикаго, Сейнт Луис и Канзас Сити в Мисури или Далас в Тексас.
Макграт с недоумение сви рамене. Уебстър изглеждаше озадачен. Джонсън се озърна към адютанта. Гарбър седеше неподвижно. Но Холи се усмихна. Усмихна се и намигна на Ричър. Ричър също намигна, а хеликоптерът прелетя над Мисула и продължи на юг с двеста и шейсет километра в час.
— Господи, днес е четвърти юли — внезапно възкликна Уебстър.
— Браво, аз пък не знаех — каза Ричър. — Сума ти народ на обществени места. Семейства, деца и тъй нататък.
Уебстър мрачно кимна.
— Добре де, къде по-точно в Сан Франциско?
— Не съм сигурен — каза Ричър.
— На север — обади се Холи. — Точно до площад Ембаркадеро. Там ще е, шефе. Била съм там за празниците. Следобед има голям парад, вечерта пускат фойерверки над водата. Огромни тълпи през целия ден.
— На четвърти навсякъде са огромни тълпи — каза Уебстър. — Хей, хора, дано да гадаете правилно.
Макграт надигна глава. Сред синините по лицето му бавно се разливаше широка усмивка.
— Правилно гадаем — намеси се той. — Сто на сто ще е Сан Франциско. Не е Минеаполис, нито някой от другите градове.
Ричър също се усмихна и му намигна. Макграт бе схванал.
— Ще ми обясниш ли защо? — запита Уебстър.
Макграт продължаваше да се усмихва.
— Сам познай. Нали си голямо началство.
— Защото е най-близо ли? — попита Уебстър.
Макграт кимна.
— Във всяко отношение — каза той и пак се усмихна.
— Какво отношение? — запита Уебстър. — За какво говорим изобщо?
Никой не му отвърна. Военните мълчаха. Холи и Макграт гледаха през илюминаторите към земята от височина шестстотин метра. Ричър бе изпънал шия напред и гледаше през плексигласовата кабина покрай пилота.
— Къде сме? — попита той.
Пилотът посочи към бетонната панделка долу.
— Това долу е шосе 93. След малко напуска Монтана и навлиза в Айдахо. Продължава право на юг.
Ричър кимна.
— Чудесно. Следвай шосе 93. Това е единственият път на юг, нали? Ще го догоним някъде преди Невада.
Към края на втория час той започна да се тревожи. Много да се тревожи. Взе да проверява ученическите си изчисления. Ами ако Стиви бе вдигнал повече от осемдесет? Той обичаше да кара бързо. По-бързо от Бел. Може би караше със сто. Къде щеше да е тогава? На шестстотин километра. В такъв случай щяха да го догонят някъде за два часа и двайсет минути. Ами ако караше със сто и десет? Можеше ли онзи форд да поддържа сто и десет час подир час с един тон товар? Може би. Вероятно. В такъв случай беше на шестстотин и шейсет километра. Общо два часа и четирийсет минути, докато го догонят. Това бяха границите. От час и петдесет минути до два часа и четирийсет, някъде между Монтана и Невада. Цели петдесет минути нарастваща паника. Сто и осемдесет километра бетонна ивица, които да наблюдава, преди да знае със сигурност, че е сбъркал и трябва отчаяно да полетят на североизток към Минесота.
Читать дальше