Лий Чайлд - Труден за убиване

— Шест часа? — усъмни се Уебстър. — Де да ми падне такъв късмет.

Отново настана тишина. После Уебстър се приведе напред.

— Добре, Мак, знаеш какво да правиш. И какво да не правиш в подобен случай, нали? Поддържай връзка. Аз трябва да отскоча до Пентагона. Ще се върна след час. Потърси ме, ако ти трябвам.

Уебстър прекъсна връзката и поръча на секретарката да повика колата му. После напусна кабинета и слезе с личния си асансьор до подземния паркинг. Шофьорът вече го чакаше и двамата тръгнаха към бронираната директорска лимузина.

— Към Пентагона — нареди Уебстър.

В седем и половина движението не бе особено натоварено за понеделник вечер. Изминаха четирите километра за около единайсет минути. През това време Уебстър проведе няколко спешни разговора по телефона. Всъщност всичките му събеседници бяха толкова наблизо, че вероятно можеше да мине и без телефон. После тежката лимузина наближи Пентагона откъм реката и морският пехотинец пред входа пристъпи напред. Уебстър приключи разговора и свали стъклото, за да се легитимира.

— Аз съм директорът на ФБР — каза той. — Имам среща с председателя на съвета на началник-щабовете.

Часовият козирува и направи знак на шофьора да продължи. Уебстър вдигна стъклото и изчака, докато спряха отново. После излезе и мина през служебния вход. Отправи се към кабинета на председателя. Секретарката го очакваше.

— Влизайте, сър — каза тя. — Генералът ще дойде след малко.

Уебстър влезе в кабинета и застана до прозореца. Загледа се навън. Гледката беше великолепна, но имаше странен метален оттенък. Заради бронираното огледално стъкло тип „Майлар“. Изгледът си е изглед, прозорците обаче бяха от външната страна на сградата, точно над служебния вход, а това налагаше някои предпазни мерки. Уебстър видя долу колата си и застаналия до нея шофьор. По-нататък, отвъд Потомак, се белееше сградата на Капитолия. В близкото заливче се полюшваха платноходки и последните слънчеви лъчи искряха по водата. Приятен кабинет, помисли Уебстър. По-добър е от моя.

За директора на ФБР срещата с председателя на съвета на началник-щабовете представляваше сериозен проблем. Както се случва понякога във висшите кръгове, нямаше яснота по въпроса за старшинството. Кой стоеше по-горе? И двамата бяха назначени пряко от президента. И двамата отговаряха пред държавния глава с посредничеството на един-единствен човек — военния министър или министъра на правосъдието. В страната нямаше по-висок военен пост от председател на съвета на началник-щабовете. От своя страна директорът на ФБР стоеше най-горе в службите за охрана на обществения ред. Тия двама мъже се бяха изкатерили до най-високия връх в своята област. Ала чий връх бе по-висок? Тъкмо това смущаваше Уебстър. В крайна сметка тревогата му идваше от факта, че неговият връх е по-нисък. Той управляваше около двайсет и пет хиляди души и бюджет от два милиарда долара. Председателят имаше бюджет от двеста милиарда и един милион подчинени. Дори два милиона, ако се прибавеха запасняците и Националната гвардия. Председателят посещаваше Овалния кабинет почти всяка седмица. Уебстър смяташе за късмет да попадне там два-три пъти годишно. Нищо чудно, че генералът имаше по-добър кабинет.

А дори и без поста си председателят вдъхваше уважение. Беше бригаден генерал с впечатляваща кариера. Преди години той се появи изневиделица в армията и тъй стремглаво потегли нагоре, че шивачите едва успяваха да прибавят нови лентички по мундира му. Парадната му униформа натежа от медали. Когато го поканиха във Вашингтон, той пристигна и завладя най-високия кабинет, като че превземаше вражеско укрепление. Сега Уебстър чу стъпките му в приемната и се обърна да го посрещне.

— Здравейте, генерале — каза той.

Председателят деловито махна с ръка и се усмихна.

— Случайно да ви трябват ракети? Евтино ги давам.

Уебстър се смая.

— Продавате ли? Какви ракети?

Председателят пак се усмихна и поклати глава.

— Шегувам се. Съкращаваме въоръженията. Руснаците разкараха от Сибир една ескадрила бомбардировачи, тъй че сега трябва да се отървем от ракетите, предвидени за нея. Договорите го налагат, нали така? Трябва да играем по правилата. По-едрата стока продаваме на Израел. Но пак ни останаха към двеста дребни ракети „Стингър“. Нали ги знаете, преносими, с ръчно изстрелване от земята. Абсолютно излишни. Май ще трябва да ги продадем на наркобароните. Бога ми, всичко друго си имат. Оръжието им е по-добро от нашето.