Лий Чайлд - Труден за убиване

— Мило, ти се заемаш с движението на Холи — каза той. — Всяка стъпка, всяка минута от дванайсет нататък.

Милошевич кимна разсеяно, като че обмисляше тъкмо това.

— Броган, проверка на обстоятелствата — добави Макграт. — Трябва да открием причината.

Броган кимна и се навъси, сякаш вярваше, че щом открият причината, всичко друго ще бъде решено.

— От стареца ли да почна? — запита той.

— Естествено — каза Макграт. — Лично аз бих започнал от него.

— Добре де, но кой от двамата? — запита Броган.

— Все едно — отвърна Макграт. — Както решиш.

На две хиляди седемстотин трийсет и девет километра от тях се взимаше друго важно решение. Относно третия дърводелец. Клиентът се върна до бялата сграда с пикапа на майстора. Третият дърводелец бе събрал инструментите и когато видя колата да наближава, пристъпи напред. После спря изненадан, защото зърна грамадния силует зад волана. Все още се колебаеше, когато клиентът отби настрани и се измъкна от кабината.

— Наред ли е всичко? — запита клиентът.

— Къде са момчетата? — запита дърводелецът на свой ред.

— Поговорих си с тях — рече клиентът. — Имаме малък проблем.

— Проблем ли? — повтори дърводелецът.

После замълча, защото мислеше за своя дял от печалбата. Вярно, дребен дял — като за чирак. Но при тая цена щеше да получи повече пари, отколкото бе виждал от доста време насам.

— Имаш ли трион? — запита клиентът.

Младежът го погледна учудено.

— Тъп въпрос, нали? — рече клиентът. — Да питам дърводелец дали има трион. Я покажи най-добрия.

Дърводелецът постоя малко, после се наведе и измъкна от купчината инструменти тежък моторен трион. Металният корпус лъщеше мътно, по острите зъбци на диска се белееха пресни стърготини.

— Добре ли е наточен? — запита клиентът. — Ще се справи ли и с най-коравото дърво?

Младежът кимна и предпазливо отвърна:

— Върши работа.

— Добре, слушай сега уговорката — рече клиентът. — Трябва ни демонстрация.

— На триона ли?

— На стаята.

— На стаята? — повтори младежът.

— Никой не бива да се измъкне от нея — каза клиентът. — Така се разбрахме, нали?

— Проектът е ваш — отвърна дърводелецът.

— Но го изпълнихте вие, нали? Ето какво искам. Трябва ни изпитание. Демонстрация, за да проверим дали стаята отговаря на целта.

— Добре, но как? — запита младежът.

— Влизаш вътре — обясни клиентът. — Да видим дали ще се измъкнеш до сутринта. Ти си я строил, нали така? Следователно знаеш всички слаби места. Ако някой може да се измъкне, това си ти, нали? Ясна работа, ти си.

Младежът дълго мълча. Опитваше се да проумее.

— И ако се измъкна? — запита той.

Клиентът сви рамене.

— Тогава няма да ви платя. Защото не сте си свършили работата.

Младежът отново замълча. Чудеше се дали не го взимат на подбив.

— Откри ли логическата грешка? — запита клиентът. — Сигурно в момента си мислиш, че ще е най-изгодно цяла нощ да си седиш на задника, а утре да ми речеш: не, сър, не можах да се измъкна, просто няма начин.

Дърводелецът се изкиска нервно.

— Да, горе-долу това си мислех — призна той.

— Значи ти трябва стимул — каза клиентът. — Разбра ли? За да съм сигурен, че ще положиш всички усилия да се измъкнеш.

Дърводелецът вдигна очи към затулените ъглови прозорци на втория етаж. Когато отново погледна надолу, в ръката на клиента мътно лъщеше пистолет.

— В колата има чувал — каза клиентът. — Върви да го донесеш, разбра ли?

Дърводелецът го зяпаше смаяно. Клиентът се прицели в главата му.

— Донеси чувала — тихо изрече той.

Каросерията се оказа празна. На дясната седалка в кабината имаше конопен чувал. Омотан около нещо, дълго половин метър. Тежеше. Младежът имаше чувството, че измъква едро парче свинско от фризера в магазина.

— Отвори го — подвикна клиентът. — Погледни вътре.

Дърводелецът раздипли зеблото. Най-напред видя човешки пръст. Бял като мрамор, защото в него нямаше и капка кръв. Върху бялата кожа ясно се очертаваха едри, жълтеникави мазоли.

— Сега ще те затворя в стаята — високо изрече клиентът. — Ако не се измъкнеш до сутринта, чака те същото, разбра ли? Със собствения ти трион, по дяволите, защото моят вече се изтъпи.

Ричър лежеше неподвижно върху мръсната слама в своето отделение. Не спеше, но бе изключил тялото си до краен предел. Всяко мускулче беше отпуснато. Дишаше дълбоко и равномерно. Очите му бяха затворени, защото в мрачния обор нямаше нищо за гледане. Но мозъкът му работеше. Без излишно напрежение — прехвърляше мислите бавно и делово, с онази особена съсредоточеност, която идва сред нощната тишина.