Лий Чайлд - Труден за убиване

Вършеше две неща едновременно. Първо, държеше сметка за времето. От два часа не бе поглеждал часовника си, но знаеше колко е часът с точност до двайсет секунди. Стар навик, породен от дългите напрегнати нощи в армията. Когато очакваш нещо, заключваш тялото си като крайморска вила през зимата и оставяш ума да се вкопчи в равномерния ритъм на отминаващите секунди. Това е като дълбок зимен сън. Пести енергия, освобождава подсъзнанието от отговорността за дишането и я прехвърля на някакъв потаен часовник. Пред мислите се разтваря необятно мрачно пространство. Съзнанието обаче остава будно, готово всеки момент да предприеме каквото трябва. И по всяко време знаеш колко е часът.

Второто, с което се занимаваше Ричър, бе малка аритметична игра. Умножаваше наум големи числа. Беше точно на трийсет и седем години и осем месеца. Трийсет и седем по триста шейсет и пет прави тринайсет хиляди петстотин и пет. С още дванайсет дни за високосните години стават тринайсет хиляди петстотин и седемнайсет. Осемте месеца от рождения му ден през октомври до днешната юнска дата съдържаха двеста четирийсет и три дни. Общо тринайсет хиляди седемстотин и шейсет дни от раждането до днес. Тринайсет хиляди седемстотин и шейсет дни, тринайсет хиляди седемстотин и шейсет нощи. Мъчеше се да намести сегашната нощ някъде из тази безкрайна верига. По това доколко е неприятна.

Откровено казано, не спадаше към най-добрите му нощи, но далеч не бе и от най-лошите. В никакъв случай. За първите четири години от живота си не помнеше нищо, тъй че оставаха за оценка около дванайсет хиляди и триста нощи. Сегашната нощ вероятно бе нейде из горната третина. Без изобщо да се напряга, можеше да изброи хиляди по-неприятни. Тази нощ беше подслонен, здрав, извън непосредствена заплаха и дори сит. Вярно, не го нахраниха кой знае колко добре, но усещаше, че това е по-скоро от липса на готварски опит, отколкото от някакви лоши намерения. Тъй че тел ом нямаше от какво да се оплаче.

Виж, духом нещата стояха съвсем различно. Висеше сред непроницаема пустота, напомняща мрака в обора. Основният проблем бе липсата на информация. Всъщност Ричър не спадаше към онези, които вечно страдат от недостиг на сведения. Като син на офицер от морската пехота бе живял в армията буквално от първия си ден. Затова хаосът и неведението не го смущаваха. Но тази нощ просто му идваше прекалено.

Не знаеше къде се намира. Случайно или нарочно, тримата похитители не подаваха и най-дребен намек за крайната цел на пътуването. Това го караше да се чувства като отнесен от вихъра. Личният му проблем идваше оттам, че попадайки по рождение в армията, бе живял в Съединените щати едва една пета от своите тринайсет хиляди седемстотин и шейсет дни. Беше американец също като президента, но почти през целия си живот бе служил из разни затънтени кътчета на света. И затова познаваше собствената си страна горе-долу колкото седемгодишно дете. Колкото и да му се искаше, просто не умееше да разшифрова добре едва доловимите ритми, усещания и миризми на Америка. Може би на негово място някой друг щеше да разпознае скритите очертания на невидимия пейзаж отвън, лекия полъх на въздуха или нощната температура и да каже: да, сега съм в този или онзи щат. Но Ричър не можеше. Оттук идваше и проблемът.

Освен това нямаше представа кои са похитителите. С какво точно се занимават. Или какви са техните намерения. При всеки удобен случай ги бе проучвал най-внимателно. Изводите обаче го затрудниха. Фактите изглеждаха противоречиви. Трима млади мъже на възраст от трийсет до трийсет и пет години, в добра форма, обучени да действат в екип сравнително ефикасно. Почти приличаха на военни, но не съвсем. Бяха организирани, но неопитни. Самият им вид просто крещеше: любители.

Защото бяха прекалено спретнати. И тримата носеха нови дрехи — простички памучни якета, ризи и панталони от магазин за конфекция. Наскоро се бяха подстригвали. Оръжията им идваха направо от сандъците. Двата глока бяха съвсем нови. Пушката също, личаха дори следи от заводската смазка. Тия факти доказваха, че не са професионалисти. Защото професионалистите вършат подобни неща всеки ден. Където и да работят — в специалните части, ЦРУ, ФБР, полицията, — това е техен занаят, тяхна професия. Те носят работни дрехи. Използват оръжия, които са получили миналата или по-миналата година, сигурни и проверени оръжия — нащърбени и надраскани като занаятчийски инструменти. Когато и да избереш напосоки трима професионалисти, ще видиш по ризата на единия следи от снощната пица, другият ще се окаже брадясал, а третият ще е с ужасните стари панталони, заради които колегите му се подсмиват зад гърба. Може от време на време да срещнеш ново сако или току-що получен пистолет, но шансовете да видиш наведнъж трима спретнати професионалисти са тъй нищожни, че просто не заслужават внимание.