Лий Чайлд - Труден за убиване

— Тук, навътре — подвикна някой. Беше клиентът. — Елате до края.

Те влязоха. Вътре бе тъмно. Онзи ги чакаше някъде в сенките.

— Ще ви свършат ли работа тия дъски? — запита клиентът.

В дъното имаше камара стари чамови дъски.

— Добра дървесина — рече клиентът. — Може да ви послужи за нещо. Да не става зян, нали разбирате?

На земята край купчината лежеше и още нещо. Нещо странно. Двамата дърводелци зяпнаха. Клиентът тихо излезе от сенките зад тях. Дърводелците бавно откъснаха очи от странните, безформени очертания и се спогледаха. После се завъртяха. Клиентът се усмихна широко и вдигна матовия черен пистолет.

Местният агент в усамотената свързочна станция на ФБР бе умно момче и разбра, че има работа с нещо важно. Не знаеше колко е важно или защо, но един таен осведомител не би рискувал да влезе в радиовръзка заради някаква дреболия. Затова агентът побърза да въведе данните в компютърната система на ФБР. Докладът му светкавично прелетя по мрежата и стигна до централния компютър на първия етаж на Хувър Билдинг във Вашингтон. В информационните хранилища на ФБР всяка секунда постъпваха нови доклади, тъй че програмите доста се позабавиха, докато прегледат отчета за кодови думи. След като най-сетне го сториха, те въведоха информацията на едно от челните места в паметта и зачакаха.

Точно по същото време системата получи съобщение от чикагската централа на ФБР. Тамошният началник, старши агент Макграт, съобщаваше, че е изчезнала негова служителка — специален агент Холи Джонсън, забелязана за последен път около дванайсет часа чикагско време, местонахождение неизвестно, опити за контакт безрезултатни. Тъй като Холи Джонсън бе много особена личност, докладът носеше гриф „Лично и поверително“, което го правеше достъпен само за един-единствен терминал в сградата. Този терминал се намираше високо горе, в кабинета на директора.

Малко преди седем и половина вечерта директорът на ФБР излезе от съвещание, на което бяха разисквали бюджетни въпроси. Върна се в кабинета и провери текущите съобщения. Казваше се Харланд Уебстър и работеше в Бюрото от трийсет и шест години. Оставаше му само още една, за да приключи мандата си на директор и да напусне системата. Затова гледаше да избягва неприятностите, но този път ги завари да примигват върху монитора на бюрото му. Той включи доклада и го прочете два пъти. После въздъхна срещу екрана.

— Мамка му — промърмори той. — Мамка му, мамка му, мамка му.

За своите трийсет и шест години служба Уебстър бе получавал и по-лоши известия, но много малко от тях надминаваха доклада на Макграт. Той натисна един бутон върху бюрото си и секретарката отговори веднага.

— Свържи ме с Макграт от Чикаго — нареди Уебстър.

— На линия е в момента — отвърна секретарката. — Чака ви.

Уебстър изръмжа и натисна бутона за първа линия. Включи микрофона и се облегна назад в креслото.

— Мак? Казвай какво става.

Гласът от Чикаго долетя съвсем ясно.

— Здрасти, шефе. Още нищо не става. Поне засега. Може и да прибързваме, но когато тя не се появи, взе да ме стяга шапката. Нали знаеш как е.

— Знам, Мак — каза Уебстър. — Ще ме запознаеш ли с фактите?

— Няма факти. Просто в пет часа не дойде на съвещание. Това ми се стори необичайно. Няма никакви вести от нея. Пейджърът и клетъчният телефон не работят. Разпитах всички и се оказа, че за последен път е видяна около дванайсет.

— Беше ли на работа сутринта? — запита Уебстър.

— Чак до обяд.

— Да е имала някакви срещи преди съвещанието в пет?

— Не открихме нищо в дневника на бюрото й — каза Макграт. — Нямам представа къде е била след дванайсет и какво е правила.

— Божичко, Мак — въздъхна Уебстър, — от теб се очакваше да се грижиш за нея. И да не я пускаш по гадните улици, нали така?

— Била е в обедна почивка — отвърна Макграт. — Какво можех да сторя, по дяволите?

В директорския кабинет настана тишина, нарушавана само от лекото бръмчене на телефонната линия. Уебстър потропа с пръсти по бюрото.

— Върху какво работеше? — запита той.

— Зарежи — каза Макграт. — Едва ли се е намесил някой заподозрян. В нейния случай би било пълна безсмислица, нали така?

Уебстър кимна замислено.

— Да, май си прав. С какво друго разполагаме?

— Контузена е. Разтегна си сухожилието, като играеше футбол. Допускаме, че може да е паднала някъде и сега да се намира в болница. В момента ги проверяваме.

Уебстър изръмжа.

— Или пък да си има приятел, за когото не знаем — добави Макграт. — Може да се търкалят в някоя мотелска стая.