Лий Чайлд - Труден за убиване

— Име — запита водачът.

Пушката нямаше да го убие веднага, но щеше да умре от кръвоизлив върху мръсната слама. С разкъсана бедрена артерия — за около минута, може би минута и половина. При тия обстоятелства нямаше какво толкова да се опъва заради едно нищо и никакво име.

— Джак Ричър — каза той.

Водачът кимна доволно, сякаш бе постигнал победа.

— Познаваш ли тая кучка?

Ричър се озърна към Холи.

— Донякъде. Шест часа бях прикован за нея.

— Ти да не си падаш умник, тъпако? — запита водачът.

Ричър поклати глава.

— Просто случаен минувач. Не я бях виждал преди.

— От Бюрото ли си?

Ричър пак поклати глава.

— Портиер съм. В един чикагски клуб.

— Сигурен ли си, тъпако?

Ричър кимна.

— Напълно. Все ми е останал ум поне колкото да запомня с какво си изкарвам хляба.

Настана тишина. Напрегната. После плашливият с глока престана да се цели. Шофьорът с пушката отпусна оръжието си към сламата по пода. Завъртя глава и пак се вторачи в гърдите на Холи. Водачът кимна на Ричър.

— Добре, тъпако. Кротуваш ли, засега няма да те убиваме. Същото се отнася и за кучката. Нищо няма да ви се случи. Засега.

Тримата се събраха на пътеката и напуснаха обора. Преди да заключат вратата, Ричър отново успя да зърне небето. По-мрачно. Все тъй облачно. Нито една звезда. Нищо, което да му подскаже къде се намират. Той провери веригата. Беше свързана здраво с белезниците от едната страна и тръбата от другата. Дълга около два метра. Чу как Холи провежда същия експеримент. Беше изпънала веригата, за да мине към отсрещния край на своето отделение.

— Би ли се извърнал? — подвикна тя.

— Защо? — обади се той.

Кратко мълчание. После въздишка. Отчасти смутена, отчасти ядосана.

— Толкова ли не се досещаш? — рече Холи. — Шест часа бяхме в оная камионетка, а там нямаше тоалетна, нали?

— В съседното отделение ли ще минеш? — запита Ричър.

— Естествено.

— Добре — каза той. — Ти надясно, аз наляво. Ако не ме гледаш, и аз няма да те гледам.

След около час тримата дойдоха да им донесат храна. Беше нещо като говежда яхния в две метални войнишки канчета. Едри парчета месо и недоварени моркови. Които и да бяха тия типове, явно не ставаха за готвачи. Дадоха им и по една емайлирана чаша слабо кафе. После се качиха в камионетката. Включиха двигателя и я изкараха на заден ход от обора. Изгасиха яркото осветление. Ричър зърна мрачния пущинак навън. Онези дръпнаха на място тежката врата и я заключиха. Пленниците останаха в мрак и тишина.

— Отиват до някоя бензиностанция — обади се Холи. — Да заредят за остатъка от пътуването. Нямаше как да го направят, докато бяхме вътре. Сигурно се страхуват, че ще вземем да блъскаме и да викаме.

Ричър кимна и допи кафето. Облиза вилицата. Прегъна единия от зъбците и закриви края му. Получи се кукичка. С нея отключи белезниците. Трябваха му всичко на всичко двайсет секунди. Захвърли веригата в сламата и отиде при Холи. Наведе се и отключи гривната. Дванайсет секунди. Помогна й да се изправи.

— Портиер, а? — запита тя.

— Точно така. Дай да поогледаме.

— Не мога да вървя — каза Холи. — Патерицата ми е в проклетата камионетка.

Ричър кимна. Докато тя стоеше в своето отделение и се държеше за парапета, той набързо обиколи пустия хамбар. Беше солидна метална постройка от поцинкована ламарина, също като тръбите на отделенията. Голямата врата се оказа заключена отвън. Вероятно със здраво стоманено резе и катинар. Никакъв проблем, ако успееше да се добере до катинара. Само че той беше вътре, а катинарът отвън.

Стените бяха закрепени за бетонния под с винкели и масивни болтове. Всеки метален лист бе дълъг десетина метра и широк около метър. Съединяваха се пак с винкели и болтове. Железните издатини стърчаха почти на петнайсет сантиметра и оформяха нещо като грамадна стълба.

Ричър бързо се изкатери по винкелите, преодолявайки метър след метър. Седем листа по-нагоре стигна до изхода от обора — на осем метра и половина над пода. Между горната част на стената и скосения ламаринен покрив имаше отвор за вентилация. Широк почти половин метър. Човек можеше да се промъкне хоризонтално през процепа, да увисне отвън и да скочи от шест метра височина.

Ричър можеше да го стори, но не и Холи Джонсън. Тя не бе в състояние дори да се добере до стената. Не можеше да се изкатери догоре, а да увисне отвън и да скочи от шест метра с това разтеглено сухожилие бе направо изключено.

— Продължавай — подвикна тя. — Веднага се измъквай оттук.