Лий Чайлд - Сигнал за опасност

— Здравей, Джоди — отвърна той.

След това му се прииска да попита кой е починал, но не беше в състояние да го направи така, че да не прозвучи безсърдечно или направо глупаво. Тя забеляза колебанието му и кимна.

— Татко — каза само.

— Кога? — попита той.

— Преди пет дни. Беше болен последните няколко месеца, но въпреки това стана внезапно. Неочаквано.

Ричър кимна замислено.

— Съжалявам — каза той.

Погледна към реката и стотината лица пред него се превърнаха в сто лица на Лион Гарбър. Нисък, солиден, силен мъж. Широката усмивка, която винаги се появяваше, когато беше щастлив, ядосан или изложен на опасност. Смел мъж, физически и душевно. Голям лидер. Честен, почтен, внимателен. Образец за Ричър през ужасно важните години, когато се формираше. Учител и покровител. Защитник. Бе направил невъзможното и бе повишил Ричър два пъти за година и половина — така го бе направил най-младия майор в мирно време, доколкото всички си спомняха. После бе разперил ръце и с усмивка бе отрекъл да има каквато и да било заслуга за последвалия му успех.

— Много съжалявам, Джоди.

Тя кимна мълчаливо.

— Просто не мога да повярвам — продължи той. — Не мога да го възприема. Видях го преди по-малко от година. Беше в добра форма. Бил е болен, така ли?

Джоди кимна, отново без да каже дума.

— А беше толкова силен.

Тя поклати тъжно глава.

— Беше, нали? Толкова силен.

— И не беше стар — добави той.

— На шейсет и четири.

— Какво се случи?

— Сърцето му — отвърна тя. — Най-накрая го повали. Нали си спомняш как непрекъснато се преструваше, че няма такова?

Ричър поклати глава.

— Най-голямото сърце, което някога съм виждал.

— Убедих се в това — каза тя. — Когато майка ми умря, с него станахме много близки приятели, и така в продължение на цели десет години. Обичах го.

— Аз също — каза Ричър. — Имам чувството, че беше мой баща, а не твой.

Джоди кимна.

— Говореше само за теб, през цялото време.

Ричър извърна лице и се вторачи в неясния силует на Уест Пойнт, сивкав в далечината. Чувстваше се като вцепенен. Беше във възрастта, когато познатите ти умират. Баща му беше покойник, майка му, брат му. Сега бе починал и най-близкият му приятел.

— Преди шест месеца прекара инфаркт — каза Джоди. Очите й потъмняха и тя прибра дългата си права коса зад ухото. — След това се възстанови за известно време. Изглеждаше много добре, но всъщност състоянието му бързо се влошаваше. Обмисляха дали да не му сложат байпас, само че много бързо това стана невъзможно. Беше толкова слаб, че нямаше да издържи операцията.

— Ужасно съжалявам — каза той за трети път.

Тя застана до него и го улови за ръка.

— Недей — каза му. — Баща ми винаги е бил щастлив човек. По-добре за него, че си отиде така бързо. Не мога да си представя, че би бил доволен, ако всичко това се бе проточило.

Ричър си представи стария Гарбър, кипящ от енергия, невероятно жизнен, и си даде сметка колко отчаян би се чувствал, ако бе останал инвалид. Даде си сметка и как претовареното му старо сърце се бе отказало от борбата. Кимна тъжно.

— Ела да те запозная с някои хора. Може би вече си се срещал с някои от тях.

— Не съм облечен подходящо за случая — каза той. — Чувствам се зле. По-добре да си вървя.

— Няма никакво значение — възрази тя. — Мислиш ли, че татко би обърнал някакво внимание на това?

Представи си Гарбър в старите му изпомачкани панталони и овехтяла шапка. Беше най-лошо облеченият офицер в цялата армия през всичките тринайсет години, докато служеше при него. Усмихна се.

— Мисля, че не би — съгласи се той.

Тя го поведе по моравата. От стотината познаваше може би шестима. Двама от униформените му се струваха познати. С неколцина бе работил тук-там, в един друг живот. Ръкува се с десетки хора, опитваше се да чуе и да запомни имената им, но те влизаха през едното му ухо и излизаха през другото. След малко тихите разговори, яденето и пиенето започнаха отново, тълпата се затвори около него, сензацията с ненадейното му пристигане бе загладена и забравена. Джоди все още го държеше за ръката. Чувстваше дланта й хладна върху кожата си.

— Търся някого — каза той след малко. — Всъщност затова дойдох.

— Знам — отвърна Джоди. — Мисис Джейкъб, нали?

Той кимна и попита:

— Тук ли е?

— Аз съм мисис Джейкъб — отвърна тя.

Черният шевролет включи на заден ход и се измъкна от редицата паркирани коли — двамата искаха да се отдалечат от далекопровода, така че телефонът в автомобила да работи без смущения. Шофьорът набра номера и сигналът изпълни купето. След малко им отговориха — от кабинета, намиращ се шейсет мили на юг и осемдесет и осем етажа нагоре.