Лий Чайлд - Сигнал за опасност

На същия път намериха къща, затворена и заключена, в която явно нямаше никой, и скриха колата зад гаража, така че да не се вижда от улицата, но да е готова за преследване. Извадиха деветмилиметровите пистолети от жабката и ги мушнаха в джобовете на саката си, после се върнаха до пътя и се скриха в храсталаците.

Не беше лесно. Намираха се само на шейсет мили от Манхатън, но все едно, че бяха в джунглите на Борнео. Навсякъде висяха преплетени лиани, които ги спъваха, дърпаха, удряха по лицата и ръцете. Дърветата бяха саморасляци, буренаци, чиито клони стърчаха под всевъзможни ъгли, съвсем ниско. Наложи се да се движат заднишком, за да си пробиват път. Когато най-накрая се изравниха с алеята към къщата на Гарбър, дишаха тежко, бяха изпоцапани от мъховете и цветния прашец. Намериха вдлъбнатина, която можеше да ги скрие, и огледаха алеята откъм задния двор на къщата. Започнаха да се появяват хора, готови да си тръгват.

Вече им бе ясно коя е мисис Джейкъб. Ако Хоби бе прав и къщата бе нейна, значи беше слабата руса жена, която се сбогуваше с всички като домакиня. Те си тръгваха, тя оставаше. Тя беше мисис Джейкъб. Наблюдаваха я — бе център на вниманието, усмихваше се храбро, раздаваше целувки, махаше с ръка. Хората се застичаха по един и по двама, после и на по-големи групи. Започнаха да палят двигатели, появи се синкав дим от ауспуси. Чуха ръмжене на мотори, стържене на гуми по настилката. Автомобилите маневрираха, за да се измъкнат от плътната редица. Ръмжаха нататък по пътя. Скоро щеше да остане съвсем сама, тъжна и умислена. После щеше да приеме още двама непредвидени посетители. Може би, когато ги видеше, щеше да реши, че са закъснели гости, дошли да изкажат съболезнованията си. Бяха с черни костюми и вратовръзки. Облеклото, подходящо за финансовия център на Манхатън, бе подходящо и за погребение.

Ричър се изкачи по циментовите стъпала след последните двама от гостите. Единият беше полковник, а другият генерал, и двамата в безупречни парадни униформи. Не бе очаквал друго — военните винаги си тръгват последни, ако има безплатна храна и напитки. Не бе виждал полковника, но физиономията на генерала му се струваше позната. Имаше чувството, че и генералът го познава, но и двамата предпочетоха да не коментират това. Не искаха да се впускат в дълги и ненужни обяснения.

Военните се ръкуваха с Джоди сковано, изпънаха се и козируваха. Резки парадни движения, блестящи черни обувки върху асфалта, вперени в далечината погледи… всичко изглеждаше някак странно на фона на спокойната провинциална алея. Качиха се в последната паркирана пред гаража кола, която беше най-близо до къщата. Бяха дошли първи, тръгваха си последни. Нямаше нито студена, нито гореща война, чудеха се какво да правят по цял ден. Тъкмо затова Ричър бе доволен, когато го освободиха, и докато гледаше как зелената кола на военните се отдалечава, още веднъж осъзна, че е имал право да е доволен.

Джоди се приближи до него и отново улови ръката му.

— Е — каза тя, — това е.

Шумът от зелената кола утихна и настъпи пълна тишина.

— Къде е погребан? — попита Ричър.

— В градското гробище. Разбира се, можеше и да е в Арлингтън, но той не пожела. Искаш ли да отидеш на гроба?

Ричър поклати глава.

— Не, никога не го правя. За него вече е все едно, нали? Знаеше, че ще ми липсва. Казвал съм му го неведнъж.

Джоди кимна. Продължаваше да държи ръката му.

— Трябва да поговорим за Костело — каза той след малко.

— Защо? Нали ти предаде каквото трябва?

Ричър поклати глава.

— Не. Намери ме, но бях предпазлив и му казах, че не съм Джак Ричър.

Тя го изгледа изненадано и попита:

— Защо?

Той сви рамене.

— По навик, предполагам. Предпочитам да не се забърквам в нищо. Не бях чувал името Джейкъб, така че просто не му обърнах внимание. Там, на юг, се чувствах добре, живеех спокойно.

Джоди все още го гледаше.

— Трябваше да използвам името Гарбър. И без това беше заради татко. Направих го обаче чрез фирмата и изобщо не се замислих. Щеше да му обърнеш внимание, ако беше казал „Гарбър“, нали?

— Разбира се — отвърна той.

— И нямаше да се безпокоиш, защото не беше нищо особено.

— Може ли да влезем вътре? — попита той.

Тя отново го изгледа изненадано.

— Защо?

— Защото беше много, много особено.

Видяха ги да влизат през входната врата. Жената дръпна мрежата против насекоми, той я задържа, тя натисна дръжката и отвори. Вратата беше масивна, от матово кафяво дърво. Влязоха и затвориха. След десет секунди в един от прозорците вляво се появи едва забележима светлина. Вероятно беше кабинет, толкова засенчен от растителността вън, че се налагаше да се пали лампа и през деня. Хората на Хоби клечаха във влажната вдлъбнатина и чакаха. Наоколо жужаха насекоми, огрени от слънцето. Двамата се спогледаха и се ослушаха. Не чуха нищо.