Лий Чайлд - Сигнал за опасност

— Проблеми, шефе — каза шофьорът. — Тук има някакво бдение, погребение или нещо такова. Най-малко сто души се разхождат наоколо. Няма как да хванем мисис Джейкъб. Дори не можем да разберем коя е, защото има десетки жени, може да е всяка от тях.

По линията долетя хриптенето на Хоби.

— И?

— Онзи тип от бара в Кий Уест. Току-що пристигна с някакво шибано такси. Довлече се десетина минути след нас и влезе право вътре.

Високоговорителят изпращя. Не дойде членоразделен отговор.

— Какво да правим? — попита шофьорът.

— Стойте там — отвърна Хоби. — Скрийте колата и изчакайте някъде всички да си тръгнат. Къщата е нейна, доколкото мога да преценя. Може да живее там постоянно, а може да е вила за почивните дни. Всички ще си тръгнат, тя ще остане. Не се връщайте без нея, ясно ли е?

— Ами едрият тип?

— Ако си тръгне, не го закачайте. Ако не, вижте му сметката, но ми доведете мисис Джейкъб.

— Ти си мисис Джейкъб? — попита Ричър.

Джоди Гарбър кимна.

— Съм, бях — отвърна тя. — Разведох се, но запазих името заради работата си.

— Кой е той?

Тя сви рамене.

— Адвокат като мен. В началото идеята ми се струваше добра.

— Колко време трая бракът?

— Три години. Запознахме се в университета, оженихме се, когато започнахме работа. Аз останах на Уолстрийт, а преди две години той отиде в една фирма във Вашингтон. Бракът ни не издържа, нещата се охладиха от само себе си. Уредихме документите миналата есен. Сега не си спомням кой беше той. Просто име. Алън Джейкъб.

Ричър, огрян от слънцето, я погледна. Това, че е била омъжена, го безпокоеше — осъзна го. На петнайсет тя беше слабичко, но въпреки всичко разкошно хлапе, самоуверено, невинно и някак срамежливо в същото време. Бе я наблюдавал, борбата между свенливостта и любопитството, когато набираше кураж да подхване разговор с него за смъртта и живота, за доброто и злото. След това свиваше кокалестите си колене под себе си и смутено, неловко променяше темата — за любовта и секса, за мъжете и жените. После се изчервяваше и изчезваше. Той оставаше сам, изпълнен със студ — бе запленен от нея и ядосан, че е така. След време отново я виждаше някъде из базата и лицето й пак започваше да пламти. Сега, петнайсет години по-късно, беше зряла жена на трийсет, завършила колеж и право, омъжена и разведена, красива, елегантна и уравновесена, стоеше в двора на баща си и държеше ръката му.

— Ти женен ли си? — попита го.

Той поклати глава.

— Не.

— А щастлив ли си?

— Винаги съм щастлив — отвърна той. — И винаги ще бъда.

— С какво се занимаваш?

Ричър сви рамене.

— Не е кой знае какво.

Вдигна поглед над главата й и огледа лицата в тълпата. Сдържани, делови хора, заможен живот, блестяща кариера, всичко от А до Я. Гледаше тези хора и се питаше дали те са глупаци или самият той. Спомни си изражението на Костело.

— Току-що се върнах от Кий Усет — каза той. — Копаех плувни басейни с лопата.

Лицето й не се промени. Опита се да стисне лакътя му, но дланта й бе твърде малка, за да го обхване. Почувства го като нежно притискане.

— Костело ли те намери там? — попита тя.

Не ме намери, за да ме покани на погребение, помисли си той.

— Трябва да поговорим за Костело — каза той.

— Добър е, нали?

Не достатъчно. Тя се отдалечи, за да обърне внимание и на останалите. Хората я очакваха, за да поднесат повторно съболезнованията си. Виното бе отпуснало езиците и сега разговорите бяха по-шумни и по-сантиментални. Ричър се качи на верандата, където имаше голяма маса с бяла покривка, отрупана с храна. Сложи си малко студено пиле с ориз в картонена чиния и си наля чаша вода. Отстрани имаше много стар комплект мебели за веранда, на които никой не обръщаше внимание, защото бяха покрити със сивкавозеленикави частици кора, паднали от дърветата. Чадърът за слънце беше избелял, платът се бе втвърдил. Ричър седна на един от мръсните столове под него.

Докато се хранеше, наблюдаваше тълпата. Хората сякаш не искаха да си тръгват. Беше ясно, че са обичали стария Гарбър. Хората като него будят възхищение сред околните, може би твърде силно, за да им бъде засвидетелствано направо, така че това трябва да дойде по-късно. Джоди обикаляше наоколо, усмихваше се тъжно, стискаше ръце, кимаше. Всеки имаше да й разкаже някаква история, анекдот за златното сърце на Гарбър, прозиращо зад грубата, навъсена външност. Самият той би могъл да й разкаже доста случки. Не би го направил, защото нямаше нужда да се обяснява на Джоди, че баща й е бил добър човек. Тя го знаеше. Цял живот бе обичала стареца, той също я бе обичал и това й даваше някакво спокойствие. Бе споделяла с него всичко, той бе споделял с нея всичко. Хората живеят и умират и ако направят и двете както трябва, няма за какво да се съжалява.