Лий Чайлд - Сигнал за опасност

Хоби отиде в кабинета си, седна зад бюрото и се обърна към другия си сътрудник:

— Ще ти дам адреса на мисис Джейкъб, а вие ще ми я доведете, нали?

— Разбира се — отговори онзи. — А какво ще правим с това?

Кимна към вратата на банята. Хоби проследи погледа му.

— Изчакайте до довечера. Сложете й някакви дрехи и я закарайте до лодката. Ще я хвърлите на миля-две навътре в залива.

— Морето ще я изхвърли — отбеляза онзи. — След ден-два.

Хоби сви рамене.

— Все ми е едно. След два дни ще се подуе. Ще решат, че е паднала от някоя моторница и че раните й са от витлата.

Потайността имаше своите предимства, но също така имаше и недостатъци. Най-добрият начин да се добере бързо до Гарисън беше да наеме кола. За човек, който не използва кредитни карти и предпочита да не носи шофьорска книжка, този вариант е невъзможен. Ричър трябваше отново да вземе такси и да се запъти към гара Гранд Сентръл. Беше почти сигурен, че компанията „Хъдсън“ има влакове дотам. Предполагаше, че и в Гарисън има хора, които всеки ден идват на работа в Ню Йорк. Ако ли не, вероятно влаковете на „Амтрак“ за Олбъни и Канада спираха там.

Плати на шофьора и се сля с тълпата на входа. Тръгна по дългата рампа към огромната чакалня. Озърна се и проточи врат, за да прочете разписанието на заминаващите влакове. Опита се да си припомни географията. Влаковете за Кротън-Хармън не му вършеха работа — не достигаха толкова на север. Проследи с очи списъка. Нищо подходящо. През следващия час и половина нямаше влак, който да го отведе в Гарисън.

Направиха го както обикновено. Единият се спусна деветдесет етажа надолу в подземното хале за товарене и сред купчината боклуци намери голям празен кашон. Най-добри бяха кашоните от хладилници или автомати за газирани напитки, но веднъж се бе справил и с кашон от неголям телевизор. Този път намери кашон от шкаф. Взе количката на портиера и се качи с него в товарния асансьор. Стигна до осемдесет и осмия етаж.

Другият вече бе напъхал тялото в банята в чувал за трупове. Сгънаха го в кашона и с остатъка от лепенката затвориха капаците. Качиха го на количката и отново влязоха в асансьора. Този път слязоха в подземния паркинг. Закараха кашона до черното комби. Преброиха до три и го качиха отзад. Затвориха задната врата и щракнаха ключалката. Обърнаха се, за да видят какво е положението — тъмни стъкла, слабо осветен гараж, никакви проблеми.

— Знаеш ли какво? — обади се единият. — Ако свалим задната седалка, ще можем да сложим вътре и мисис Джейкъб. Да свършим всичко на един път още тази вечер. Не обичам да се качвам на лодката повече, отколкото е необходимо.

— Добре — съгласи се другият. — Имаше ли други кашони?

— Този беше най-добрият. Зависи дали мисис Джейкъб е едра или дребна.

— Зависи дали ще свършим с нея тази вечер.

— Съмняваш ли се? — попита другият. — Какво беше настроението му днес?

Отидоха до друга клетка и се качиха в черен шевролет тахо. Бе по-малък от другата кола, но все пак бе огромна машина.

— Е, къде е тя? — попита вторият.

— Градът се нарича Гарисън — отговори първият. — Право нагоре, покрай Хъдсън, след Синг-Синг. Час, час и половина.

Шевролетът излезе на заден от клетката и гумите му засвириха към изхода от гаража. Подскочи плавно на рампата и излезе на Уест Стрийт, където сви вдясно и ускори на север.

Уест Стрийт става Единайсето Авеню точно срещу кей 56, където трафикът в западна посока се излива от Четиринайсета улица и се насочва на север. Големият черен шевролет попадна в задръстването и писъкът на клаксона му се добави към гневния вой на останалите, който отекваше в стените на сградите и се носеше над реката. Премина пълзешком девет пресечки и сви вляво по Двайсет и трета улица, след което отново тръгна на север, по Дванайсета. Движи се малко по-бързо от пешеходец до конгресния център „Джейвитс“, след което отново заседна в трафика от западна Четирийсет и втора. Дванайсета се вля в надлеза Милър, но трафикът бе все толкова муден, над цялата огромна площ, набраздена от старите железопътни линии. След това Милър преминаваше в Хенри Хъдсън Паркуей. И тук се движеха бавно, но Хенри Хъдсън по същество бе шосе номер 9А, което по-късно, в Кротънвил, ставаше шосе номер 9 и щеше да ги отведе до Гарисън. Прав път, никакви завои, но все още бяха в Манхатън, в Крайбрежния парк, цял половин час след като потеглиха.

Най-важното нещо беше текстообработващата програма. Курсорът, който търпеливо премигваше в средата на недовършената дума. Отворената врата и изоставената чанта също бяха убедителни, но не най-съществени. Служителите най-често вземат нещата си и затварят вратите на офисите, но невинаги. Бе възможно секретарката да е прескочила до някой от другите офиси в сградата, за да поиска нещо или да направи ксерокопие, а това да е довело до приятна чаша чай и приказки за срещата предишната вечер. Нямаше нищо необикновено в това — човек би могъл да излезе за две минути, да остави вратата отворена и да се върне след половин час. Никой обаче не би оставил компютъра, без да е записал файла на твърдия диск. Дори и за минута. А тази жена бе направила точно това. Бе се появил надпис, който го питаше дали иска да запази промените в текста, което означаваше, че жената е станала от бюрото, без да запише файла, а това е втора природа за всеки, който работи с компютър.