Лий Чайлд - Сигнал за опасност

Секретарят го гледаше.

— Затова са ми нужни шест седмици — каза Хоби.

След това секретарят поклати глава.

— Няма да стане — възрази той. — Това е стар семеен бизнес. Стоун все още държи повечето акции. Той още не ги е продал. Банката му държи малка част от тях. Ти ще си съдружник с миноритарен дял и той няма да позволи да направиш всичките тези неща.

Хоби също поклати глава.

— Ще ми продаде дела си. Целия. Без остатък.

— Няма.

— Ще го продаде.

В обществената библиотека имаше добра и лоша новина. В телефонните указатели на Манхатън, Бронкс, Бруклин, Куинс, Стейтън Айланд, Лонг Айланд, Уестчестър, крайбрежието на Джърси, Кънетикът, бяха записани много хора на име Джейкъб. Ричър определи радиус от един час път до центъра на града. Хората, които живеят на час от града, инстинктивно отиват там, когато се нуждаят от нещо. Ако живеят по-далеч, може би не. Записа си ги с молива в бележника и преброи 129 потенциални кандидатки за обезпокоената мисис Джейкъб.

В „Жълтите страници“ обаче нямаше частен детектив на име Костело. В „Белите страници“ имаше предостатъчно на брой граждани с това име, но не и професионални детективи. Ричър въздъхна. Беше разочарован, но не и изненадан. Би било прекалено хубаво, за да е истина, ако бе отворил указателя и бе попаднал на „Костело — частни разследвания; специалист по откриването на бивши военни полицаи из островите край Флорида.“

Много от агенциите не носеха имената на собствениците си и голяма част от тях се конкурираха за вписване в началото на списъка, защото започваха с главно „А“. „Ас“, „А–1“, „АА“, частни разследвания. Други използваха имената на местонахождението си, като Манхатън или Бронкс. Някои се целеха в горните нива на пазара с фрази като „Паралегални услуги“. Една агенция се бе нарекла „Шерлок Холмс“, за да подчертае приемствеността в занаята. В две работеха само жени и обслужваха само жени.

Ричър разгърна още веднъж указателя, обърна страницата на бележника и си записа петнайсет номера на нюйоркската полиция. Замисли се над възможностите си. След това излезе навън, мина покрай двата приклекнали лъва и отиде до един уличен телефон на тротоара. Опря бележника върху апарата и с всичките монети по четвърт долар, които имаше, започна да се обажда в полицейските участъци. Надяваше се да попадне на някой стар сержант, който знае всичко, което си струва да се знае.

Улучи при четвъртото обаждане. Първите три участъка не можеха да му помогнат, без да засвидетелстват особено съжаление заради този факт. Четвъртото обаждане започна по същия начин — сигнал, бързо прехвърляне на линията, дълга пауза, след това дрезгаво потвърждение, че на телефона е човек, заровен дълбоко в търбуха на някаква малка стая с папки.

— Търся човек на име Костело — каза Ричър. — Пенсиониран от полицията и започнал да работи частно, може би сам, може би за някой друг. На около шейсет.

— Да, кой се обажда? — попита гласът от другата страна. Би могъл да принадлежи на самия Костело.

— Името ми е Картър — отговори Ричър. — Като президента.

— И така, за какво ви е Костело, мистър Картър?

— Имам нещо за него, но загубих визитката му. Не намирам номера му в указателя.

— Защото не е вписан — каза гласът. — Работи само за адвокати, не с други клиенти.

— Значи го познавате?

— Дали го познавам? Разбира се, че го познавам. Работи като детектив в тази сграда петнайсет години. Не е чудно, че го познавам.

— Знаете ли къде е офисът му?

— Някъде в Гринич Вилидж — отговори гласът и млъкна.

— А къде точно?

— Гринич Авеню, ако не се лъжа.

— Знаете ли на кой номер?

— Не.

— Телефонен номер?

— Не.

— Познавате ли жена на име Джейкъб?

— Не, защо да познавам?

— Просто питам. Била му е клиентка.

— Не съм чувал за такава.

— Добре. Благодаря за помощта — каза Ричър.

— Моля — отвърна гласът.

Ричър окачи слушалката на мястото й, върна се назад и се изкачи отново по стълбите. Потърси Костело на Гринич Авеню. Не беше записан. Върна указателите на рафта излезе вън на слънцето и закрачи.

Гринич Авеню беше дълга права улица, която минаваше диагонално на юг и изток от Четиринайсета улица и Осмо Авеню до Осма улица и Шесто Авеню. От двете й страни имаше приятни ниски къщи, някои от които имаха издадени полуприземни етажи, които служеха за магазини или галерии. Ричър мина най-напред по северната страна и не откри нищо. Промъкна се през колите до края и се върна по отсрещния тротоар. Някъде в средата на улицата видя метална плочка, монтирана край една входна врата. Беше добре излъскана и правоъгълна и на нея пишеше Костело. Вратата беше черна и отворена. Вътре имаше малко фоайе с табло за съобщения, разделено на няколко части, от което се виждаше, че в сградата има десет офиса. Офис номер пет беше на Костело. В края на фоайето се виждаше стъклена врата. Заключена. Ричър натисна звънец номер пет. Никой не отговори. Натисна още веднъж продължително, но не постигна нищо. Позвъни на номер шест. Обади се дрезгав глас.