Лий Чайлд - Сигнал за опасност

Стоун преглътна. Извърна лице. Замисли се за възможностите. Сви рамене.

— Разбира се — отвърна. — Нямам нищо против.

Хоби посегна с лявата си ръка, дръпна чекмеджето и извади оттам лист хартия. Хвърли го върху бюрото.

— Подготвих това — каза.

Стоун се надигна от канапето и го взе. Беше договор за заем от милион и сто хиляди, шест седмици, шест процента, и стандартен протокол за прехвърляне на акции. За нещо, което до съвсем скоро струваше много милиони и не бе изключено съвсем скоро цената пак да се покачи до тези нива. Стоун премигна.

— Не мога да го направя по никакъв друг начин — увери го Хоби. — Както вече казах, аз съм се специализирал. Познавам тази част от пазара. Няма да получите по-добри условия никъде. Истината е, че другаде няма да получите каквото и да било.

Хоби беше на три метра от него зад бюрото, но Стоун имаше чувството, че е до него на канапето, че обезобразеното му лице е на сантиметър от неговото и че металната кука разкъсва вътрешностите му. Кимна — едва доловимо, безмълвно движение на главата, после бръкна в джоба на сакото си, за да извади дебелата писалка „Монблан“. Наведе се напред и подписа на двете места. Хоби го изчака и също кимна.

— Предполагам, че искате парите в текущата ви сметка. Така че другите банки да не ги видят.

Стоун кимна замаян.

— Така би било добре — каза той.

Хоби си записа нещо.

— Ще бъдат там след час.

— Благодаря — каза Стоун. Струваше му се уместно.

— Значи сега аз съм изложеният на риск — добави Хоби. — Шест седмици без реална гаранция за връщане. Чувството не е никак приятно.

— Няма да има проблем — отвърна Стоун и сведе поглед.

Хоби кимна.

— Сигурен съм в това — каза той, наведе се напред и натисна копчето на интеркома пред себе си. Стоун чу леко жужене в предното помещение. — Досието на Стоун, моля — каза Хоби пред апарата.

За миг настъпи тишина, след това вратата се отвори. Мъжът от приемната влезе и отиде до бюрото. Носеше тънка зелена папка. Наклони се и я остави пред Хоби. Върна се и затвори вратата тихо. Хоби вдигна куката и избута с нея папката напред.

— Хвърлете един поглед.

Стоун се наведе и взе папката. Отвори я. В нея имаше снимки. Няколко големи, шестнайсет на двайсет, черно-бели, гланцирани. На първата се виждаше къщата му — явно бе снимана от кола, спряла в началото на алеята. На втората беше жена му. Мерилин. Снимана с дългофокусен обектив, докато се разхожда из градината. На третата също се виждаше Мерилин, как излиза от козметичния салон в града. Зърнесто, дългофокусно изображение. Снимано тайно. На следващата снимка беше номерът на беемвето й.

Петата снимка бе също на Мерилин. Направена през нощта, през прозореца на спалнята им. Беше по хавлия. Косата й бе разпусната и изглеждаше влажна. Стоун се втренчи. За да направи тази снимка, фотографът трябваше да застане в задния им двор. Очите му се замъглиха, тишината забуча в ушите му. След това събра снимките и затвори папката. Върна я на бюрото бавно. Хоби се наклони напред и притисна зелената корица с върха на куката. Придърпа папката към себе си. Шумът отекна в тишината.

— Това е моята гаранция, мистър Стоун — каза той. — Както обаче сам казахте, сигурен съм, че няма да има никакви проблеми.

Честър Стоун не каза нищо. Просто стана и измина разстоянието покрай мебелите до вратата. През приемната, коридора, до асансьора. Осемдесет и осем етажа надолу и след това навън, където яркото сутрешно слънце го цапардоса по физиономията като юмрук.

Същото това слънце напичаше тила на Ричър, когато влизаше в Манхатън с нерегистрирано такси — предпочиташе нелицензираните шофьори, ако имаше избор. Това отговаряше на навика му да се крие. Нямаше защо да дава възможност да го проследят, като разпитват шофьорите на таксита, а най-безопасният вариант беше шофьор на такси, който не би признал, че е такъв. Това също така даваше възможност да се пазариш за цената — човек не би могъл да спори с таксиметровия апарат на редовните таксита.

Минаха по моста Трайбъроу и влязоха в Манхатън по 125-а улица. Продължиха на запад до Рузвелт Скуеър. Ричър накара шофьора да спре там, огледа се и се замисли. Искаше да намери някой евтин хотел, но същевременно с работещи телефони. И цели телефонни указатели. Прецени, че в този квартал не може да открие място, отговарящо и на трите изисквания. Все пак слезе и плати. Където и да отидеше, щеше да извърви последното разстояние пеша. Да бъде сам. Това също отговаряше на навиците му.