Лий Чайлд - Сигнал за опасност

— Изход В6, сър. Дадох ви място до прозореца.

— Благодаря — отвърна Ричър.

Отправи се към изхода и след петнайсет минути самолетът вече рулираше по пистата. Беше почти като в поршето на Кристъл, само дето нямаше толкова място за краката и седалката до него беше празна.

Честър Стоун се отказа в шест часа. Изключи будилника половин час, преди да звънне, и се измъкна от леглото тихо, за да не събуди Мерилин. Взе халата си от закачалката, изниза се от спалнята и слезе в кухнята. Имаше киселини, така че и не помисли за закуска — направи си кафе и отиде да вземе душ в банята на апартамента за гости, за да може спокойно да вдига шум. Искаше Мерилин да спи, искаше тя да не разбере, че той не е в състояние да мигне. Тя се будеше всяка нощ, промърморваше по нещо в просъница, но само толкова — той предполагаше, че не си спомня на сутринта или си мисли, че е сънувала. Беше сигурен, че не знае нищо. Предпочиташе да е така, защото грижите му бяха предостатъчни и без да се безпокои от факта, че жена му се тревожи заради него.

Избръсна се и се замисли как да се облече и как да се държи. Истината бе, че щеше да пълзи пред този тип на колене. Кредитор от последна инстанция. Последната му надежда, последният шанс. Държеше цялото му бъдеще в ръцете си. Как да подходи към такъв човек? Не, не на колене. Играта в бизнеса е друга. Ако приличаш на човек, който има нужда от заем, няма да го получиш. Ще го получиш, ако убедиш кредиторите, че ти е все едно. Че въпросът е без особено значение за теб, че трябва да решиш дали да ги пуснеш на борда, за да им дадеш шанс да получат късче от примамливите печалби, които са съвсем близо, зад следващия ъгъл. Че най-големият ти проблем всъщност е да решиш чия оферта за заем ще обмислиш.

Със сигурност бяла риза и пастелна вратовръзка. А какъв костюм? Италианските бяха може би твърде крещящи. Не и „Армани“. Трябваше да прилича на сериозен човек. Несъмнено достатъчно богат, за да си купи десет костюма от „Армани“, но все пак достатъчно сериозен, за да не го прави. Твърде зает с трудни дела, за да не може да си позволи да пилее времето си по магазините на Медисън Авеню. Реши, че трябва да подчертае потеклото си. Три поколения успешен бизнес можеха да бъдат отразени в облеклото. Така както дядо му бе завел баща му при своя шивач, така и баща му бе завел него самия. Костюмът от „Брукс Брадърс“. Стар, но хубав, дискретно каре, с цепка отзад, малко плътен за юни. Щеше ли този костюм да изиграе ролята на двоен блъф? Все едно казваш: толкова богат и преуспяващ съм, че ми е все едно с какво се обличам. Или щеше да прилича на неудачник?

Свали го от закачалката и го сложи пред себе си. Класически, но много претенциозен. Щеше да прилича на неудачник. Остави го на мястото му. Опита сивия, шит по поръчка в Лондон. Идеален. С него приличаше на човек със стойност. Умен, с добър вкус, достоен за безкрайно доверие. Избра вратовръзка с почти незабележима шарка, чифт солидни черни обувки. Облече се и се завъртя пред огледалото. Едва ли би могъл да изглежда по-добре. С такъв външен вид би могъл да повярва на самия себе си. Допи кафето, избърса устни и се спусна тихо в гаража. Запали мерцедеса и подкара по почти пустия Мерит Паркуей в шест и четирийсет и пет.

Ричър прекара петдесет минути на земята в Атланта, после отново излетяха — на север, към Ню Йорк. Слънцето се бе издигнало над Атлантика и блестеше ярко и ледено през илюминаторите от дясната страна на самолета. Пиеше кафе. Стюардесата му бе предложила вода, но бе предпочел кафето. Беше гъсто и силно, без захар и сметана. Пиеше го, за да даде енергия на мозъка си. Опитваше се да се досети коя е мисис Джейкъб и защо бе изпратила Костело да го търси.

Зачакаха ред за кацане в небето над Ла Гуардия. Ричър обичаше това — ниски, лениви кръгове над Манхатън в яркото сутрешно слънце. Като в милиони филми, но без звук. Самолетът вибрира, леко наклонен. Небостъргачите се плъзгат отдолу, позлатени от слънцето. „Близнаците“, Емпайър Стейт Билдинг, „Крайслер“, Ситикорп. След това се спуснаха към северния бряг на Куинс, за да кацнат, докато сградите от другата страна на реката се нижеха покрай малките прозорци.

Срещата му беше определена за девет часа. Това го дразнеше. Не часът. Девет беше съвсем нормално време за по-голямата част от бизнеса. Не това го дразнеше. Дразнеше го фактът, че изобщо му определят среща. От доста време никой не беше определял среща на Честър Стоун. Всъщност той не помнеше това някога да се е случвало. Може би на дядо му, в самото начало. След това винаги бе ставало обратното. И тримата, дядо, баща и син, бяха имали секретарки, които услужливо се опитваха да вмъкнат молителите в претовареното разписание. Много пъти хората бяха чакали с дни, за да се появи пролука, а след това още часове, в приемната. Сега беше друго. И го ядеше отвътре.