Лий Чайлд - Лесни за убиване

— Вероятно, след като търпя тая гадост.

— И бездруго правата са за престъпниците. Да не би да искаш да ни кажеш, че си виновен за нещо?

Ричър поклати глава.

— Не казвам нищо. Нямам какво да ви кажа.

— А знаеш ли, че старият Ернесто въпреки всичко лежа в затвора? Хората често забравят този факт. Съдиха го повторно и го осъдиха. Лежа в затвора пет години. А знаеш ли какво му се случи после?

Ричър сви рамене. Не отговори.

— По онова време работех във Финикс — продължи Диърфийлд. — В Аризона. Бях детектив в отдел „Убийства“ на градската полиция. Малко преди да ме вземат в Бюрото. През януари седемдесет и шеста ни извикаха в един бар. На пода лежеше някаква отрепка, а от гърба му стърчеше дръжка на голям нож. Самият Ернесто Миранда, изплескал с кръвта си всичко наоколо. Никой не си беше направил труд да извика лекар. Умря няколко минути след като пристигнахме.

— Е, и?

— Престани да ми губиш времето. Вече пропилях един час, докато накарам колегите да престанат да се карат заради теб. Така. Сега ще отговориш на въпросите ми, а аз ще ти кажа дали ще имаш нужда от адвокат.

— За какво се отнасят тези въпроси?

Диърфийлд се усмихна.

— За какво се отнасят ли? За неща, които трябва да знаем, ето за какво.

— Какво трябва да знаете?

— Дали представляваш интерес за нас.

— А защо бих могъл да ви бъда интересен?

— Отговори на въпросите ни и ще разберем.

Ричър се замисли. Опря длани на масата.

— Добре — каза след малко. — Какви са въпросите?

— Знаеш за делото „Бруър срещу Милър“, нали? — попита Блейк.

Беше стар, дебел и разплут, но устата му работеше доста бързо.

— Или „Дъкуърт срещу Игън“? — добави Поултън.

Ричър го погледна. Беше на около трийсет и пет, но изглеждаше по-млад, от оня, неостаряващия тип. Вечният абсолвент. На оранжевата светлина цветът на костюма му беше ужасен, а мустаците му изглеждаха изкуствени — като залепени с лепило.

— Чувал ли си за „Илиной и Пъркинс“? — попита Ламар.

Ричър ги изгледа продължително.

— Какво, по дяволите, е това? Изпит по право?

— А за „Миник срещу Мисисипи“? — попита Блейк.

Поултън се усмихна.

— „Макнийл и Уисконсин“?

— „Аризона и Фулминант“? — добави Ламар.

— Знаеш ли какви са тези дела? — попита Блейк.

Ричър се замисли за възможна клопка, но не я откри.

— Все решения на Върховния съд — каза той. — След делото „Миранда“. „Бруър“ беше през седемдесет и седма, „Дъкуърт“ през осемдесет и девета, „Пъркинс“ през деветдесета, „Миник“ през деветдесета, „Макнийл“ през деветдесет и първа, „Фулминант“ през деветдесет и първа. Всички те, с малки промени, потвърждават първоначалното решение по делото „Миранда“.

Блейк кимна.

— Много добре.

Ламар се наклони напред. Светлината, която се отразяваше от полираната повърхност на масата, осветяваше лицето й отдолу и му придаваше мъртвешки вид.

— Познаваш Ейми Калан много добре, нали? — попита тя.

— Коя? — учуди се Ричър.

— Добре ме чу, копеле гадно!

Ричър се взря в нея. След това споменът му за една жена на име Ейми Калан се проясни и забави реакцията му, което предизвика самодоволна усмивка върху мършавото лице на Ламар.

— Но не я харесваше особено, нали? — попита тя.

Последва пауза. Тишината се сгъстяваше.

— Добре. Мой ред е — обади се Козо. — За кого работиш?

Ричър бавно обърна погледа си надясно и го спря върху Козо.

— Не работя за никого — отвърна той.

— Не започвайте война за територии с нас — цитира Козо. — „Нас“ е в множествено число. Повече от един човек. Кой стои зад това „нас“, Ричър?

— Няма „нас“.

— Глупости, Ричър. Петросян искаше да сложи ръка на ресторанта, но ти го изпревари. Кой те изпрати?

Ричър не отговори.

— Какво ще кажеш за Каролайн Кук? — обади се Ламар. — Познаваш я, нали?

Ричър отново се обърна бавно. Тя продължаваше да се усмихва.

— И нея не харесваше, нали?

— Калан и Кук — повтори Блейк. — Хайде, Ричър. Разкажи всичко, от начало до край.

Ричър го погледна.

— Какво да разкажа?

Нова пауза.

— Кой те изпрати в онзи ресторант? — попита го Козо. — Кажи ми направо и може би ще мога да ти уредя нещо.

Ричър пак се обърна към него.

— Никой не ме е изпращал никъде.

Козо поклати глава.

— Глупости, Ричър. Живееш в къща за половин милион долара, на реката, в Гарисън, и караш чисто нова кола за четирийсет и пет хиляди. Според данъчните през последните три години не си спечелил нито цент. Освен това, когато някой пожела най-добрите момчета на Петросян да попаднат в болницата, изпратиха теб. Като съберем всичко това, излиза, че работиш за някого, и искам да знам кой е той.