Лий Чайлд - Лесни за убиване

Тя се усмихна. Предните й зъби бяха криви. Единият леко застъпваше другия. Интересна извивка на устните. Изразяваше решителност. Родителите й не се бяха погрижили да отстранят недостатъка навреме, а по-късно и тя не го бе направила. Сигурно е имала възможност. Но е предпочела да се подчини на природата. Може би беше по-добрият избор. Придаваше й характер.

Слаба фигура под обемистото палто. Черно сако, в тон с полата, кремава широка блуза, под която се очертаваха малки гърди. Материята изглеждаше изкуствена, избеляла от многократно пране. Полата се беше усукала настрани и се бе вдигнала до средата на бедрата. Краката й се очертаваха слаби и стегнати в черните найлонови чорапи. Коленете й бяха опрени едно в друго, но между бедрата й имаше празнина.

— Ще престанеш ли? — попита тя.

— Какво?

— Да гледаш краката ми.

Той премести погледа си върху лицето й.

— Когато някой насочи пистолет към мен, имам право да го разгледам от глава до пети, нали?

— Обичаш ли да го правиш?

— Кое?

— Да гледаш жените.

Той сви рамене.

— Повече, отколкото да гледам други неща, струва ми се.

Пистолетът се приближи.

— Това не е смешно, глупако. Не ми харесва погледът ти.

Той се взря в нея.

— Погледът ми ли?

— Знаеш какво имам предвид.

Ричър поклати глава.

— Не, не знам — отвърна той.

— Като че ли ме сваляш. Противен си, знаеш ли?

Той долови презрението в гласа й и погледна рядката й коса, гримасата, кривия зъб, жилестото й, сухо тяло, облечено в нелепо евтин делови костюм.

— Мислиш, че те свалям?

— Не е ли така? Не ти ли се иска?

Той поклати глава.

— Не и докато има кучета по улицата.

Седяха в нажежено от враждебност мълчание почти двайсет минути. След това дойде русолявият с мустаците и се намести на предната седалка. Зад волана седна още един тип, с ключове в ръка. Той изчака, забил очи в огледалото, докато жената му кимна, после включи двигателя, мина покрай колата на Ричър и се отправи към шосето.

— Мога ли да се обадя по телефона? — попита Ричър. — Или ФБР не вярва в тези неща.

Русолявият гледаше напред през стъклото.

— В някой момент през първите двайсет и четири часа — каза той — ще се постараем да ти осигурим конституционните права.

Жената не отдели дулото от главата му през целия път до Манхатън — около сто километра бързо шофиране през мъглата и тъмнината.

Паркираха в боядисан в бяло подземен гараж, пълен с лъскави коли, някъде южно от центъра, и го накараха да слезе. На бетонния под жената се завъртя на пети — пълен кръг, за да огледа мястото. Предпазливост. После посочи черната врата на единствения асансьор, в далечния ъгъл. Там чакаха още двама. Черни костюми, бели ризи, небиещи на очи вратовръзки. Наблюдаваха жената и русолявия през цялото време, докато приближаваха. Лицата им излъчваха почтителното изражение на подчинени. Но и някакво спокойствие и гордост. На домакини. Ричър изведнъж осъзна, че жената и русолявият не са агенти от Ню Йорк. Бяха отдругаде, а сега се намираха на чужд терен. Жената беше огледала подземния гараж не само от предпазливост, а защото не знаеше къде е асансьорът.

Бутнаха Ричър в средата на кабината и го заобиколиха. Жената, русолявият, шофьорът и двамата местни агенти. Петима души, пет пистолета. Мъжете застанаха в ъглите, а жената — близо до него, сякаш имаше претенции за собственост: Единият от местните натисна бутон, вратата се затвори и асансьорът потегли.

Изкачва се доста дълго и когато спря, индикаторът показваше двайсет и първи етаж. Вратата се отвори и двамата местни ги поведоха по празния сив коридор. Изтънял сив мокет, сива боя, сива светлина. Беше тихо, сякаш всички, освен най-закоравелите ентусиасти, отдавна се бяха прибрали вкъщи. От двете страни на коридора имаше затворени врати. Шофьорът, който ги беше докарал от Гарисън, спря пред третата и я отвори. Вкараха го в празна стая, може би четири на пет метра, с циментов под и тухлени стени, намазани с гъста сива боя, като корпус на военен кораб. Таванът беше недовършен, ламаринените кожуси на тръбите и кабелите стърчаха навън. На вериги бяха окачени луминесцентни лампи, които обливаха сивото със студения си блясък. В ъгъла имаше един пластмасов градински стол. Това беше единствената мебелировка в стаята.

— Седни — каза жената.

Ричър отиде в срещуположния ъгъл, седна на пода и се облегна между двете стени. Бяха студени, а боята беше хлъзгава. Скръсти ръце на гърдите си, изпъна крака и ги кръстоса. Опря глава на стената под ъгъл четирийсет и пет градуса с раменете, така че да може да гледа право в хората до вратата. Те излязоха в коридора и затвориха след себе си. Не се чу изщракване на ключалка, но и не беше необходимо, защото от вътрешната страна нямаше дръжка.