Лий Чайлд - Смъртоносна жега

Кървавите петна вече засъхваха и почерняваха. Тримата ги посипаха с пустинен пясък изметоха следите наоколо с клончета от храстите. После се върнаха във форда и шофьорът подкара на заден ход покрай храсталака. Колата отмина дъното на дерето, изкатери се обратно на пътя и пое с деветдесет километра в час натам, откъдето беше дошла. След малко отминаха белия мерцедес на Юджин, паркиран край шосето. Вече изглеждаше прашен и изоставен.

— Имам дъщеря — каза Кармен Гриър. — Вече ти споменах за това, нали?

— Спомена, че си майка — поправи я Ричър.

Тя кимна, без да го поглежда.

— Имам момиченце. На шест години и половина.

След това мълча цяла минута.

— Кръстиха я Мери Елън — добави накрая тя.

— Кой я кръсти така?

— Семейството на мъжа ми.

— Те ли избраха името на детето?

— Просто така се случи. Не бях в състояние да им попреча.

— А ти как би я кръстила? — попита Ричър след кратко мълчание.

Тя сви рамене.

— Може би Глория. Нали знаеш, на латински това означава слава. За мен беше славно дете.

Отново настана мълчание.

— Но я кръстиха Мери Елън — каза Ричър.

Кармен кимна.

— Най-често й казват само Ели за по-кратко. Понякога я наричат мис Ели.

— И е на шест години и половина?

— Женени сме по-малко от седем години. Нали ти казах? Сам можеш да сметнеш. Смущава ли те това?

— Кое, сметката ли?

— Не, онова зад нея.

Той поклати глава, гледайки право напред.

— Изобщо не ме смущава. А трябва ли?

— И мен не ме смущава — отвърна Кармен. — Но обяснява защо не бях в състояние да им попреча.

Ричър премълча.

— Каквото и да започнем, все тръгва накриво — добави тя. — Аз и семейството ми.

Изрече го с печално глух глас като човек, който си спомня за някогашна трагедия — автомобилна авария, самолетна катастрофа или смъртоносна болест. Или за деня, когато животът му се е променил завинаги. Стискаше здраво волана, оставяйки колата да се носи самичка напред като тих и прохладен пашкул сред пламтящата равнина.

— Кои са те? — попита Ричър.

— Семейство Гриър. Стар местен род. Живеят в Ехо още откакто Тексас бил откраднат от Мексико. Може и те да имат пръст в тая работа.

— Какво представляват?

— Лесно можеш да си ги представиш — каза Кармен. — Бяла тексаска фамилия с големи пари, натрупани едно време. Доста са пропилели, но и доста им е останало. Занимавали са се с добив на петрол и животновъдство. Баптисти по вероизповедание, макар че нито ходят на църква, нито ги вълнува особено какво мисли Господ за тях. Ходят на лов за удоволствие. Бащата умря преди известно време, майката е още жива. Двама синове и куп братовчеди из цялата област. Моят мъж е по-големият син, Слуп Гриър.

— Слуп? — изненада се Ричър.

Кармен се усмихна за пръв път, откакто бяха напуснали канавката.

— Да, Слуп.

— Що за име е това?

— Старо фамилно име — обясни тя. — На някой от прадедите, предполагам. Сигурно се е сражавал в Аламо срещу моите прадеди.

— Звучи ми като „шлеп“. Как се казва другият брат? Каяк? Влекач? Танкер?

— Робърт. Всички му викат Боби.

— Слуп — повтори Ричър. — Не бях чувал такова име.

— И аз не бях чувала — каза Кармен. — Но свикнах. Името го правеше някак по-особен от другите.

— Естествено.

— Срещнах го в Лос Анджелис. Учехме заедно в Калифорнийския университет.

— На неутрална територия — каза Ричър.

Тя престана да се усмихва.

— Точно така. Като си помисля сега, другояче не можеше и да стане. Ако го бях срещнала тук, пред очите на цялата му фамилия, нищо нямаше да се случи. Категорично. Уверявам те. Ако изобщо допуснем, че бих дошла тук, което никак не ми се вярва.

Тя млъкна, примижа срещу слънцето и се загледа напред. Край черната панделка на пътя в далечината отляво се появи алуминиево сияние, разкъсано от кипналата мараня на хиляди трептящи късчета.

— Ето я закусвалнята — каза Кармен. — Сигурна съм, че там ще има кафе.

— Ама че странна закусвалня — промърмори Ричър.

— И по-странни неща ще видиш из тоя край — отвърна тя.

Закусвалнята стърчеше самотна малко по-горе от пътя насред широка площадка от спечена глина, служеща вместо паркинг. Отпред върху висок стълб висеше рекламна табела и никъде не се виждаше сянка. Два пикапа бяха паркирани небрежно в срещуположните краища на площадката.

— Е, добре — каза неуверено Кармен, докато намаляваше скоростта. — Сега ще ме зарежеш. Сигурно си мислиш, че може да те качи някой от онези пикапи.

Ричър премълча.