Лий Чайлд - Смъртоносна жега

— Бил си войник — настоя тя. — И полицай. Идеално. Длъжен си да помагаш на хората. Това правят всички ченгета.

— Обикновено работата ни беше да трошим глави. Рядко се случваше да помагаме.

— Трябва да сте го правили. То е самата същност на полицаите. Техен основен дълг. А военният полицай е още по-добър от цивилните. Сам каза, че вършиш каквото трябва.

— Ако ти трябва ченге, върви при окръжния шериф. В Пейкъс, нали там живееш?

— Ехо — поправи го тя. — Живея в Ехо. Южно от Пейкъс.

— Все тая — каза Ричър. — Върви при шерифа.

Тя поклати глава.

— Не, не мога да го направя.

Ричър не каза нищо. Остана да лежи неподвижно, притиснал плещи в наклонената врата. Двигателят кротко бучеше и климатикът бълваше леден въздух. Жената продължаваше да се надвесва над него. Мълчеше. Гледаше някъде настрани и примигваше, все едно се канеше да заплаче и да го залее с потоп от сълзи. Сякаш се чувстваше безкрайно разочарована от него или от себе си.

— Сигурно ме смяташ за луда — каза Кармен.

Ричър се завъртя и я огледа от глава до пети. Силни и стройни крака, изящни ръце, скъпа рокля. Полата се беше вдигнала високо над коленете, върху едното рамо се подаваше презрамката на сутиена. В контраст с мургавата кожа роклята изглеждаше снежнобяла. Чиста, добре сресана коса. Добре лакирани нокти. Уморени очи върху красивото, интелигентно лице.

— Не съм луда — каза тя.

После го погледна право в очите. Имаше нещо странно в лицето й. Може би предизвикателство. Може би безнадеждност или отчаяние.

— Цялата работа е, че мечтая за този момент вече цял месец — каза тя. — Последната ми надежда. Сигурно планът ми е бил нелеп, но с друго не разполагах. Все пак имаше някакъв шанс да успее, а с теб успехът изглежда почти гарантиран. И ето че сега провалям всичко с тия малоумни приказки.

Ричър мълча дълго. Минути. Спомни си заведението за палачинки, което бе зърнал в Лъбок точно срещу мотела. Изглеждаше свястно. Тази сутрин можеше да прекоси улицата, да влезе вътре и да си поръча цял куп палачинки с малко бекон. И много сладко. Може би и едно пържено яйце. Щеше да излезе от заведението половин час след като Кармен е напуснала града. И сега можеше да седи в камиона на някой весел шофьор, който слуша рокендрол по радиото. Но пък, от друга страна, можеше да лежи окървавен и смазан от бой в някоя полицейска килия, очаквайки деня на съдебното заседание.

— Добре де, започвай — рече той. — Просто кажи каквото имаш за казване. Но най-напред изкарай колата от тая проклета канавка. Адски е неудобно. И не бих отказал едно кафе. Има ли наблизо заведение, където сервират кафе?

— Мисля, че да — каза тя. — На около един час път оттук.

— Хайде, карай тогава. Да пийнем по чаша кафе.

— Ще ме зарежеш и ще избягаш — каза тя.

Вариантът наистина му се струваше привлекателен. Кармен се вгледа в него за пет дълги секунди, после кимна, сякаш бе взела решение. Превключи на скорост и натисна газта. Колата имаше предна предавка, а тежестта падаше върху задната част, тъй че колелата само буксуваха, без да захапят. Отдолу затракаха ситни камъчета и наоколо се вдигна облак гореща белезникава прах. Сетне колелата захванаха, колата тежко изпълзя от канавката и стъпи върху асфалта. Кармен изчака и задните колела да излязат на пътя, после зави и подкара на юг.

— Не знам откъде да започна — каза тя.

— От началото — отвърна Ричър. — Така е най-добре. Обмисли всичко и ще ми разкажеш, докато пием кафе. Има време.

Тя поклати глава. Гледаше право напред през стъклото, вперила поглед в пустия, трептящ път. Помълча, докато изминаха още два километра. Стрелката на скоростомера пълзеше към сто и десет.

— Не, няма време — каза Кармен. — Работата е много спешна.

На осемдесет километра югозападно от Абилин фордът чакаше с включен двигател край един тих селски път на около петнайсет километра от главната магистрала север-юг. Капакът бе леко открехнат за по-добро охлаждане. Местността наоколо беше толкова равна, че се виждаше кривината на земята. Във всички посоки се простираше чак до хоризонта прашен, съсухрен храсталак. Нямаше движение и над пътя цареше тишина, нарушавана само от тихото бучене на включения двигател и глухия пукот на земята, спечена от непоносимо жаркото слънце.

Шофьорът бе извъртял страничното огледало докрай, тъй че да вижда целия път зад себе си. Облакът прах от минаването на форда отдавна се беше разсеял и видимостта стигаше до километър и половина. По-нататък небето и асфалтът се сливаха в искрящ сребрист мираж. Шофьорът не откъсваше поглед от тая далечна мараня, очаквайки да я прорежат неясните очертания на автомобил.