Лий Чайлд - Смъртоносна жега

Знаеше какъв ще е автомобилът. Екипът беше отлично осведомен. Бял мерцедес-бенц с един-единствен човек в него, бързащ за среща, която не бива да пропусне. Човекът щеше да кара бързо, защото имаше лошия навик вечно да закъснява. Знаеха часа на срещата и знаеха, че до определеното място има още петдесет километра по пътя, тъй че една проста сметка им даваше точния момент за действие. И този момент наближаваше.

— Да го направим — каза шофьорът.

Той слезе от колата и намести предния капак. После пак се настани зад волана и взе от жената бейзболна шапка. Бяха купили три такива от една сергия за сувенири на булевард Холивуд, по тринайсет и деветдесет и пет бройката. Тъмносини, с бял избродиран надпис ФБР. Шофьорът нахлупи шапката и придърпа козирката над очите си. Превключи на скорост и здраво натисна спирачката. Приведе се напред, без да откъсва очи от огледалото.

— Точно навреме — каза той.

Сребристият мираж се полюшваше и искреше. Някаква бяла форма изникна от него и полетя напред като риба, изскочила от водата. Очертанията постепенно се проясниха, предметът прилепна върху асфалта и продължи стремглаво към тях. Бял мерцедес с широки гуми и тъмни стъкла.

Шофьорът леко отпусна спирачката и фордът запълзя напред по прашния път. После натисна газта, докато целта все още беше на стотина метра зад тях. Мерцедесът отмина с рев и фордът се вмъкна в горещия вихър зад него. Шофьорът изправи волана и увеличи скоростта. Усмихна се с плътно стиснати устни. Екипът убийци отново влизаше в действие.

Шофьорът на мерцедеса зърна в огледалото примигващи фарове, погледна отново и видя колата зад себе си. На предната седалка неясно се очертаваха шапки с козирки. Той автоматично сведе очи към скоростомера, който показваше над сто и четирийсет. Хладното жило на досадата го бодна право в гърдите. Ах, мамка му. Той намали скоростта, пресмятайки колко е закъснял, колко път има още и каква роля да разиграе пред полицаите. Смирение? Високомерие в стил: Не се захващайте с мен, че има да патите? Или може би приятелския подход: Стига бе, момчета, всички сме трудови хора?

Фордът се изравни с него и той различи вътре двама мъже и една жена. По цялата кола стърчаха антени. Но нямаше нито мигащи лампи, нито сирена. Значи не бяха обикновени ченгета. Шофьорът му махаше да отбие от пътя. Жената притискаше към стъклото калъф със значка, върху която беше изписано с огромни букви: ФБР. Същия надпис видя и на шапките им. Изглеждаха сериозни хора, облечени в някакви полувоенни костюми. И колата изглеждаше сериозна. Малко му поолекна. ФБР не се занимава с транспортни нарушения. Сигурно имаше нещо друго. Може би свързано с мерките за безопасност. Напълно логично, като се има предвид какво ставаше петдесет километра по-нататък. Той кимна на жената, натисна спирачките и отби надясно. Плавно отпусна педала и спря сред огромен облак прах. Колата на ФБР също намали скоростта и спря зад него. Фаровете помръкнаха сред пушилката.

Важното е жертвата да остане колкото се може по-дълго спокойна и жива. Да се избягва всякаква борба. Борбата оставя следи. Навсякъде се разпръскват веществени доказателства — кръв, телесна течност и власинки от дрехи. Затова тримата излязоха от колата с умерена бързина като уморени професионалисти, които вършат нещо важно, но не от най-належащите в техния списък.

— Мистър Юджин? — подвикна жената. — Вие сте Ал Юджин, нали?

Шофьорът на мерцедеса отвори вратата, измъкна се от седалката и застана под безмилостния пек. Беше на около трийсет години, нисък, тъмнокос, смугъл и възпълен. Обърна се към жената и тя мигновено забеляза у него признаците на вродено южняшко кавалерство, което го поставяше в неизгодна позиция.

— С какво мога да ви услужа, госпожо? — попита той.

— Повреден ли е клетъчният ви телефон, сър? — попита жената.

Юджин опита джоба на сакото си.

— Не съм забелязал такова нещо.

— Може ли да го видя, сър?

Юджин извади телефона и го подаде на жената. Тя набра някакъв номер и се престори на изненадана.

— Изглежда наред. Сър, ще ни отделите ли пет минути?

— Може би — каза Юджин. — Ако ми обясните за какво става дума.

— Малко по-нататък по пътя ви чака заместник-директор на ФБР. Иска да поговори с вас. Сигурно ще е нещо спешно, иначе нямаше да сме тук. И много важно, щом не ни обясниха нищо повече.

Юджин придърпа ръкава си и погледна часовника.

— Имам среща — каза той.