Лий Чайлд - Покушението

— Абсолютно нищо.

— Ами пренавий го докрай. Това вече го гледахме.

Фрьолих натисна съответния клавиш и запренавива лентата, като от време на време я пускаше с нормална скорост, за да провери показанията на брояча. Когато стана дванайсет без десет, тя остави картината да си тече; секундите се сменяха вече в реално време, а не както преди в някакъв безумен ритъм. В единайсет и петдесет и две от небитието извън кадъра се появи малка групичка хора — две жени и един мъж, всичките облечени с тъмни работни престилки. И тримата бяха ниски и набити, с гъсти черни коси и безизразни лица. Мъжът буташе количка. В предната й част имаше голяма торба за боклук, провряна през обръч, а отзад на няколко табли бяха наредени пластмасови шишета с почистващи препарати и нагънати парцали. Едната от жените носеше прахосмукачка, провесена като раница на гърба й. В ръцете си стискаше дългата тръба с широк накрайник. Другата жена държеше кофа в дясната си ръка и подочистачка с дълга дръжка в лявата. На подочистачката имаше квадратна дунапренова гъба, която се изстискваше със специална ръчка по средата на дръжката. И тримата бяха с гумени ръкавици. На черно-белия запис беше невъзможно да се установи цветът им — може би жълти, а може би прозрачни, хирургически. И тримата изглеждаха изморени. Като всички работещи нощна смяна. Извън това обаче имаха професионален и делови вид. Косите им бяха подстригани и старателно занизани, а лицата им казваха: Знаем, че това не е най-вдъхновяващата работа на света, но поне я вършим добре. Когато стигнаха до вратата на Стайвесънт, Фрьолих натисна пауза и лентата спря.

— Та кои са тези? — попита Ричър.

— Водят се държавни служители — каза Фрьолих. — Повечето учреждения в този град наемат за чистачи работници по договор, при минимално почасово заплащане, без всякакви социални осигуровки и каквито и да било формалности. Затова и текучеството е огромно. Навсякъде е така. Само ние наемаме щатни служители. Ние и ФБР. Защото на нас ни трябват хора, на които да можем да разчитаме стопроцентово. През цялото време разполагаме с две бригади чистачи. Всеки е преминал съответните събеседвания, проверен е за благонадеждност, изобщо при нас не можеш да прекрачиш прага, ако ти нямаме пълно доверие. Затова им плащаме доста добре, осигуряваме ги: здравни, пенсионни, платени отпуски, всичко. Те са пълноправни членове на нашия личен състав, също като мен.

— А те отплащат ли ви се за грижите?

Тя кимна.

— Направо са страхотни, истината ви казвам.

— И все пак ти смяташ, че тъкмо те са вмъкнали писмото вътре.

— Нищо друго не ми идва наум.

Ричър посочи с пръст неподвижния екран.

— А къде според теб е то сега?

— Би могло да е в торбата за боклук, в здрав непромокаем плик. Или в найлонов калъф, залепен със скоч отдолу на някоя от таблите на количката. Или на гърба на мъжа, под работната му престилка.

Тя натисна клавиша за освобождаване на паузата и чистачите влязоха в кабинета. Вратата се затвори плътно зад тях. Камерата продължаваше упорито да се взира в празното пространство. Броячът отброяваше минутите до полунощ: пет, три, две. Лентата свърши и видеокасетофонът спря.

— Дванайсет часа — каза Фрьолих.

Тя извади касетата и постави следващата. Натисна копчето за пускане и датата се смени на четвъртък, а броячът започна да отмерва времето точно от полунощ. Заточиха се безкрайни минути. Две. Четири. Шест.

— Тия явно добре шетат — отбеляза Нили. — За същото време нашите чистачи щяха да са минали през цялата сграда. Като лисицата с опашката.

— Стайвесънт обича да работи в чиста обстановка — каза Фрьолих.

В дванайсет часа и седем минути вратата се отвори и тримата излязоха навън.

— Може да приемем, че листът е вече на бюрото — каза Ричър.

Фрьолих кимна. На записа чистачите вече се суетяха около секретарското бюро. С отмерени, енергични движения, без да пропускат каквото и да било, те бършеха, търкаха, стържеха и лъскаха. Всеки сантиметър от мокета бе старателно почистен с прахосмукачката. Боклукът бе изсипан в черната найлонова торба. След посещението при Стайвесънт тя се бе издула двойно. Мъжът изглеждаше леко разрешен от усилието. Той буташе количката стъпка по стъпка, а жените го следваха неотлъчно с инструментите си. Накрая, шестнайсет минути след полунощ, те излязоха от обсега на камерата. Картината отново застина неподвижно, каквато беше, преди да се появят.

— Това е всичко — каза Фрьолих. — През следващите пет часа и четирийсет и пет минути не се случва нищо. После отново сменяме касетата и още два часа нищо, докато накрая в осем се появява секретарката, и оттам нататък става точно каквото казват тя и Стайвесънт.