Лий Чайлд - Покушението

После ги поведе навътре в комплекса и след няколко завоя вляво и вдясно стигнаха до задната част на сградата.

Озоваха се в тесен и дълъг коридор, който водеше до широко квадратно помещение без прозорци. Край страничната стена беше разположен секретарски кът с работно място за един човек — бюро с няколко кантонерки и открит шкаф с папки и класьори за документи. На стената имаше портрет на досегашния президент, а в далечния ъгъл до закачалката за дрехи — националното знаме на Съединените щати. Толкова. Всичко беше идеално подредено. Нямаше нищо излишно. Зад секретарското бюро имаше авариен изход. Върху масивната дървена врата беше залепен пластмасов стикер със зелена бягаща човешка фигура. А над изхода се виждаше охранителна камера. Немигащото й стъклено око оглеждаше помещението. В срещуположната стена имаше една-единствена врата без отличителни знаци. Беше затворена.

— Това е кабинетът на Стайвесънт — каза Фрьолих.

Тя отвори вратата и ги въведе вътре. Натисна едно копче и стаята се обля в ярка халогенна светлина. Беше сравнително малка. Във всеки случай доста по-малка от квадратното преддверие. Имаше един прозорец с вертикални щори от плътен бял плат, пуснати за през нощта.

— Този прозорец отваря ли се? — попита Нили.

— Не — отвърна Фрьолих. — Освен това той гледа към Пенсилвания Авеню, тъй че и да се отваряше, все тая. Ако някой се опита да се изкачи по въже отвън до третия етаж, все ще го забележат.

Огромно бюро с горен плот от сивкав композитен материал доминираше цялото пространство. Отгоре нямаше абсолютно нищо. Зад него, точно в средата откъм дългата му страна, прилежно беше прибран въртящ се стол, тапициран с естествена кожа.

— Тоя човек няма ли телефон? — попита Ричър.

— Държи си го в чекмеджето — обясни Фрьолих. — Много обича бюрото му да е чисто.

Край стената имаше малки шкафчета, облицовани със същия сивкав материал като плота на бюрото. Имаше и два кожени стола за посетители. Извън това нищо друго. Помещението беше изчистено от всичко излишно. От пръв поглед се виждаше, че неговият обитател е човек на реда.

— И така — подхвана Фрьолих, — заплахата по пощата пристигна в понеделника на първата седмица след изборите. После, в сряда вечерта, Стайвесънт си тръгва от работа около седем и трийсет. Секретарката му остава още около половин час и също си отива. Преди това надниква за миг в кабинета, както винаги за да се убеди, че всичко е наред. Тя твърди, че бюрото му било чисто. Щеше все пак да забележи, ако е имало нещо. Един лист хартия върху празно бюро се набива в очи, нали така?

Ричър кимна. Бюрото на Стайвесънт беше чисто като палуба на боен кораб преди инспекция на адмирала. Върху такова бюро не лист хартия — прашинка щеше да се набива в очи.

— В осем часа сутринта в четвъртък секретарката пристига на работа — продължи Фрьолих. — Сяда си направо на бюрото и започва да работи. Изобщо не й хрумва да отвори вратата към кабинета на Стайвесънт. В осем и десет се появява и самият той. Облечен е с шлифер, в ръката си носи куфарче. В преддверието съблича шлифера и го поставя на закачалката. Секретарката го заговаря, той поставя куфарчето изправено върху бюрото й и двамата известно време се съветват за нещо. После той отваря междинната врата и си влиза в кабинета. В ръцете си не държи нищо. След около пет секунди излиза и вика секретарката. И двамата твърдят, че в този момент листът е бил вече на бюрото му.

Нили опипа с поглед кабинета, вратата, бюрото, разстоянието между вратата и бюрото.

— Това само техни твърдения ли са? — запита тя. — Няма ли видеокамери, които да записват всичко?

— Има, разбира се — отвърна Фрьолих. — Всяка камера записва на отделна касета. Аз лично прегледах записа и всичко съвпада.

— Следователно, освен ако двамата не са се наговорили да се прикриват взаимно, нито един от тях не е оставил листа на бюрото.

Фрьолих кимна.

— И аз мисля същото.

— А кой тогава? — попита Ричър. — Какво още се вижда на записа?

— Чистачите — отвърна Фрьолих.

Тя ги поведе обратно към своя кабинет и от чекмеджето на бюрото извади три видеокасети. На етажерката до стената, между принтера и факса, имаше малък телевизор „Сони“ с вграден видеокасетофон.

— Това са копия — каза тя. — Оригиналните касети се съхраняват под ключ. Те се сменят точно под час и всяка трае по шест часа. От шест сутринта до дванайсет на обяд, от дванайсет до шест вечерта, после до полунощ, от полунощ до шест сутринта и пак отначало.