Лий Чайлд - Покушението

Фрьолих изрови дистанционното от едно чекмедже и включи телевизора. Постави първата касета. Механизмът прищрака, избръмча и на екрана се появи неясна картина.

— Този запис е от шест до дванайсет в сряда вечер — каза тя.

Образът беше малко мътен и зърнест, но предметите на екрана се различаваха достатъчно добре. Широкоъгълната камера зад секретарското бюро обхващаше цялото квадратно преддверие. Секретарката говореше по телефона. Изглеждаше възрастна. Косата й беше съвсем бяла. Вратата към кабинета на Стайвесънт беше в дясната половина на екрана. Беше затворена. В долния десен ъгъл на картината бяха отбелязани дата и час. Фрьолих натисна клавиша за превъртане и побелялата глава на секретарката заподскача комично на екрана. Ръката й се друсаше неистово нагоре-надолу, докато при всеки разговор вдигаше и слагаше слушалката на телефона. Някакъв човек изприпка в кадър, тръсна чувалче с поща върху бюрото й и изхвърча обратно навън, преди да преброят до три. Секретарката отвори и разпредели пощата със скоростта на сортировъчна машина. Тя изваждаше съдържанието на всеки плик, разстилаше го върху бюрото и после поставяше някакъв печат в горния десен ъгъл на листата.

— Какво прави? — попита Ричър.

— Отбелязва датата на получаване — отвърна Фрьолих. — Цялата ни дейност зависи от акуратното водене на документацията — обясни тя. — Другояче не би и могло да бъде.

Секретарката подреждаше документите на правилна купчинка върху бюрото си, после с пръстите на лявата си ръка повдигаше горния десен ъгъл и с дясната поставяше печата. От забързаната скорост това напомняше на някаква сцена от анимационен филм. Датата на брояча оставаше непроменена, но минутите се сменяха толкова бързо, че едва успяваха да ги следят.

Ричър отвърна глава от екрана и огледа кабинета на Фрьолих.

Типична обстановка за правителствено учреждение, нещо като цивилния еквивалент на помещенията, в които бе прекарал целия си професионален живот. Стаята беше обзаведена подчертано спартански — макар и далеч не евтино — така че да контрастира по вид и замисъл с достолепното величие на старата сграда. Сив синтетичен мокет, ламинирани офисни мебели, множеството кабели на компютърната мрежа, внимателно групирани и прокарани през пластмасова тръба. Голям шкаф със стъклени витрини, пълен с процедурни наръчници. Стаята беше без прозорец. Върху бюрото обаче имаше цвете — в пластмасова саксийка, хилаво и анемично, по чудо оцеляло на изкуствената светлина. Нямаше никакви лични снимки. Никакви предмети, навяващи сантиментални спомени. Нищо, което можеше директно да бъде свързано с нейната личност, освен може би лекия дъх на парфюма й.

— Ето, Стайвесънт си тръгва — каза в този момент тя.

Ричър се обърна към екрана и вида как броячът в долния десен ъгъл профуча през седем и трийсет вечерта; докато се усети, и стана седем и трийсет и една. Лентата се движеше със скорост, три пъти по-висока от нормалната. Стайвесънт изтича навън от кабинета си. Беше висок, широкоплещест мъж, леко прегърбен, с посивяла на слепоочията коса. В ръка носеше тънко дипломатическо куфарче. На записа изглеждаше, сякаш тайнствена сила го кара да подскача и да прави някакви нервни, резки движения. Той се затича към закачалката и свали тъмен шлифер. Със замах го нахлузи върху раменете си и тичешком се върна при бюрото на секретарката. Наведе се рязко към нея, каза й нещо и изхвръкна от полезрението на камерата. Фрьолих отново натисна клавиша за превъртане и картината, и без това неестествено бърза, се ускори неколкократно. Секретарката трептеше и осцилираше като полудял метроном на стола си. Минутите и секундите се сливаха в размазано петно. Когато седмицата стана осмица, секретарката скочи, сякаш изхвърлена от пружина, и в този момент Фрьолих забави скоростта до 3х, за да я проследи как отваря вратата на Стайвесънт, наднича за миг в кабинета му и отново я затваря. После тя обиколи тичешком квадратното помещение, събирайки пътьом вещите си — чанта, чадър, — и след секунда изчезна от кадър. От този момент нататък Фрьолих отново пусна лентата на най-бързата скорост, минутите и секундите се запремятаха бясно на брояча, но картината си оставаше неподвижна.

— А кога идват чистачите? — попита Ричър.

— Малко преди полунощ — отвърна Фрьолих.

— Защо толкова късно?

— Те са нощна смяна. Нашите офиси работят денонощно.

— И на записа дотогава няма нищо друго, така ли?