Лий Чайлд - Покушението

— Че защо тогава другият изобщо си е дал труд да бие пътя до Вашингтон? — запита Стайвесънт.

— Това доказва, че са твои хора — отвърна Банън. — Изпечени професионалисти. Не разчитат на един-единствен шанс. Знаят, че никъде няма сто процента гаранция, затова са изучили разписанието на Армстронг и са се разделили, за да покрият всичките му изяви.

Стайвесънт замълча.

— Но вчера са били заедно — каза Ричър. — Според теб мъжът от Минесота е докарал карабината дотук и с другия от Бисмарк са се срещнали на покрива на склада.

Банън кимна.

— Не им е било нужно повече да действат разделени, защото вчера и без това беше последният им шанс за дълго време напред. Сигурно човекът от Бисмарк е пристигнал с редовен полет скоро след вас. А вие летяхте с гълфстрийма.

— Че къде тогава е тоя МП5? Трябва да го е оставил в Бисмарк, някъде между църквата и летището. Намерихте ли го?

— Още не — каза Банън, — но продължаваме да търсим.

— А кой е бил човекът, когото един от щатските полицаи е видял да се мотае из квартала?

— Той не играе. Почти сигурно е случаен гражданин.

Ричър поклати глава.

— Искаш да кажеш, че един-единствен човек е скрил пушката в тревата, за да я намерим, и след това най-невъзмутимо е прибягал обратно до църквата с картечния пистолет?

— Не виждам защо не.

— Случвало ли ти се е да се криеш и после да дебнеш някого, за да го застреляш? — запита Ричър.

— Не — отвърна Банън.

— А на мен, да. Не е особено забавно. Трябва да си отпуснат, да се чувстваш удобно, да си спокоен. Затова трябва да пристигнеш на мястото за стрелба много по-рано, да се настаниш, да избереш най-удобна стойка на тялото си, да измериш разстоянието, да определиш посоката на вятъра, ъгъла на денивелация, да изчислиш снижението на куршума. След това лягаш и гледаш през мерника. Забавяш дишането, регулираш сърдечната дейност. А какво друго ти е нужно в момент като този, кое ти е най-важното нещо на света?

— Какво?

— Някой, на когото имаш доверие, да се навърта наоколо и да ти пази гърба. Докато всичките ти сетива, цялата ти концентрация са насочени напред, по гръбнака започват да лазят тръпки. Ако тия типове са изпечени професионалисти, както твърдиш, в никакъв случай единият от тях не би се качил сам на камбанарията.

Банън не отговори.

— Прав е — каза Нили. — Ако питаш мен, мъжът в квартала е бил вторият, който се е връщал, след като е скрил примамката. Опитвал се е да заобиколи целия двор по-далеч от оградата. В същото време стрелецът го е чакал в камбанарията да се върне.

— При това положение възниква въпрос — каза Ричър. — Кой тогава е прекарал пушката от Минесота?

Банън вдигна рамене.

— Е, добре тогава. Трима са.

— И тримата все наши хора? — запита Стайвесънт с равен глас.

— Не виждам защо не — отвърна Банън.

Ричър поклати глава.

— Ти страдаш от някаква мания — каза той. — Защо просто не арестуваш всички бивши служители на тайните служби? Нищо чудно да изкопаеш разни стогодишни старци от първия мандат на Франклин Рузвелт.

— Ние поддържаме хипотезата си — каза Банън.

— Много добре — каза Ричър. — Тъкмо няма да ми се пречкате.

— Предупредих те да не предприемаш саморазправа. Два пъти при това.

— И двата пъти те чух.

В залата настана тишина. После чертите на Банън се смекчиха. Той погледна към празния стол на Фрьолих.

— Не че не разбирам мотивите ти… — каза той.

Ричър гледаше втренчено повърхността на масата.

— Двама са, не трима — каза той. — Съгласен съм с теб, че така цялата комбинация се нарежда по-добре. Макар че за такава задача най-добре би било да е един, но това рядко е изпълнимо, затова трябва да са двама. Но не и трима. Трети участник би увеличил стократно рисковете.

— А как са решили проблема с пушката?

— Изпратили са я по куриер, как иначе? — каза Ричър. — С „Федеръл Експрес“ или Ю Пи Ес, а може и с препоръчана поща. Най-вероятно са я опаковали с разни чукове и триони и са надписали пратката като мостри от дърводелски сечива. Или някаква друга подобна дивотия. Адресирана до някой местен мотел, до поискване. Аз поне така бих постъпил.

Банън гледаше засрамено пред себе си и не каза нищо. Просто стана и си излезе. Вратата щракна след него. В стаята настана пълна тишина. Стайвесънт седеше неподвижно на мястото си. Изглеждаше леко смутен.

— Трябва да поговорим.

— Уволняваш ни, така ли? — попита Нили.

Той кимна. Бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади два тесни бели плика.