Лий Чайлд - Покушението

Ричър кимна и отпи от кафето си.

— Някакъв смотан командир, дето все кара частите си да се състезават една с друга — каза той. — Точка за това, точка за онова, отнемам ви точка за еди-какво си, на края на месеца първа рота побеждава втора рота и си забожда знамето в спалното помещение.

— А пък Армстронг старши обикновено побеждавал — каза Нили. — В неговата част имало желязна дисциплина. Но имал много сприхав характер. Бил напълно непредвидим. Ако някой оплесквал нещо и отнемали точки на частта му, побеснявал. Това се е случвало на два-три пъти. И то не просто избухване, колкото да понаругае виновния. В досието му се описват пристъпи на неконтролируема ярост, при които просто не можел да се спре.

— Е, и?

— Два пъти му се разминало. Понеже не било постоянно, а само от време на време. Но на третия път нападнал войник, причинил му наранявания и трябвало да го изритат. След което замазали случая. Уволнили го поради психическа нестабилност. Писали го като шок от битка, макар че той изобщо не бил виждал бойна част.

Ричър направи гримаса.

— Сигурно е имал влиятелни приятели. А също и ти, за да ти разрешат да ровиш толкова надълбоко.

— Цяла нощ съм говорила по телефона. Стайвесънт ще получи инфаркт, като види сметката.

— Колко души са станали жертва на физическо насилие?

— И аз това си помислих, но можем да забравим за тях. Общо трима, по един във всеки от трите случая. Впоследствие единият загинал във Виетнам, другият умрял от естествена смърт преди десет години в Палм Спрингс, а третият понастоящем е над седемдесетгодишен, живее във Флорида.

— Значи дотук нищо — каза Ричър.

— Но обяснява защо тия данни не са излезли на бял свят в хода на кампанията.

Ричър кимна и отпи от кафето си.

— Дали самият Армстронг не е наследил избухливостта на баща си? Фрьолих ми спомена, че го е виждала ядосан.

— Това също си го помислих — каза Нили. — Не е невъзможно. Когато той настоя да присъства на службата в нейна памет, в тона му имаше нещо едва ли не заплашително, не мислиш ли? Но ако наистина е такъв, това щеше много отдавна да си проличи. Та той през целия си живот се е кандидатирал за изборни длъжности. А пък цялата история започва от това лято, от президентската кампания. И двамата поне така предполагаме.

Ричър кимна замислен.

— От кампанията — повтори той. Погледът му беше вперен напред, ръката му машинално стискаше чашата с кафе.

— Какво има? — попита Нили.

Той не отговори. Стана от леглото и пристъпи до прозореца. Разтвори щорите и се загледа в сивите, навъсени ивици на утринния Вашингтон.

— Какво е правил Армстронг по време на кампанията? — запита той.

— Какво ли не.

— Колко конгресмени има от Ню Мексико? — попита той.

— Откъде да знам?

— Мисля, че са трима. Можеш ли да ги назовеш по име?

— Не.

— Би ли ги познала, ако ги срещнеш на улицата?

— Не.

— А от Оклахома?

— Нямам представа. Може би пет?

— Мисля, че са шест. Можеш ли да ги назовеш?

— Единият е голямо лайно. Това поне знам. Но не му помня името.

— А колко сенатори има от Тенеси?

— Какво се опитваш да ми кажеш?

Ричър гледаше вторачено през прозореца.

— Всички ние сме болни от синдрома на Вашингтон — каза Ричър. — Прекалено сме политизирани. Това е неизбежно. Ние просто не гледаме на нещата като нормални хора. Докато за повечето нормални хора всички тия политици са абсолютно неизвестни. Нямат ги за нищо. Ти сама каза, че се интересуваш от политика, но не можеш да изброиш всичките сто сенатори. А пък повечето хора се интересуват от политика сто пъти по-малко от теб. Средният американец не може да разпознае някой младши сенатор от съседния щат, дори оня да му скочи на улицата и да го ухапе по задника. Фрьолих сама ми призна, че до това лято никой не бил и чувал за Армстронг.

— Е, и?

— Чрез тази кампания Армстронг е извършил нещо абсолютно нормално и елементарно: той просто се е изложил на общественото внимание. Огромното мнозинство от населението на Америка, извън тесния му кръг от приятели и част от гласоподавателите в собствения му щат, за пръв път са видели лицето му. Чули са името му. За пръв път през живота си. Аз мисля, че това е нещо съвсем елементарно.

— Какво искаш да кажеш?

— Представи си, че някой изведнъж си припомня, че някъде в далечното минало е виждал лицето му. И че сега това му идва като шок.

— Кой например?

— Представи си един мъж на средна възраст, който някога, на младини или в детството си, е ял здрав пердах от някой по-як от него и още не може да го забрави. Някаква подобна ситуация. Може да са се сбили в някоя кръчма или заради момиче. Може по-якият да е унижил другия по начин, който не се забравя лесно. После пътищата им са се разделили, но чувството за унижение е останало. Минават години и внезапно лицето на този, който те е напердашил и унижил, се появява по всички вестници, по телевизията, навсякъде. Той е станал политик и е кандидат за вицепрезидент. Толкова години не си и чувал за него, защото не гледаш Си Ен Ен и другите новинарски канали. Но изведнъж просто не можеш да се скриеш от него, лицето му те преследва навсякъде и не ти дава мира. Какво ще направиш? Ако си политически осъзнат, ще се обадиш на съперника му и ще извадиш всичките му кирливи ризи на светло. Но ти не си политически осъзнат, защото не гледаш телевизия и не си му виждал физиономията от онова фатално сбиване в кръчмата. Какво ще направиш? Защото при вида му ти не можеш да се сдържиш. Омразата към него е тляла през цялото време.