Лий Чайлд: Врагът

— В това положение ли е намерен? — запитах аз.

— Да — отвърна Стоктън.

Втори въпрос: Как така? Човек си наема стая за през нощта и очаква да го оставят на спокойствие, поне до следващата сутрин, докато пристигне камериерката.

— Как така? — запитах на глас.

— Как какво?

— Как така е бил намерен? Да не би да е повикал бърза помощ?

— Не.

— Че как тогава?

— Ще видиш.

Не казах нищо. Защото нищо не виждах.

— Обръщали ли сте го? — запитах.

— Да. После го върнахме по корем.

— Може ли да го огледам?

— Заповядай.

Пристъпих към леглото, проврях ръка под мишницата на стареца и го обърнах. Беше студен и леко вдървен. Тъкмо започваше да се вкочанява. Поставих го по гръб и видях четири неща. Първо, кожата му имаше характерен сивкавоблед цвят. Второ, на лицето му бяха изписани болка и страх. Трето, с дясната си ръка беше хванал лявата — високо горе, за бицепса. И четвърто, беше с презерватив. Кръвното му налягане отдавна бе спаднало до нула и членът му се беше свил, така че презервативът висеше почти празен, подобно на прозрачна кожичка. Беше умрял, преди да постигне оргазъм. Това беше очевидно.

— Инфаркт — каза зад гърба ми Стоктън.

Кимнах. Сивкавата кожа беше сигурен знак. Също и изразът на изненада и уплаха, и внезапната болка в горната част на лявата ръка.

— Масивен инфаркт — казах аз.

— Дали поне е успял да го вкара? — запита Стоктън. По гласа му познах, че се подсмихва.

Леглото беше напълно оправено. Мъртвецът лежеше върху покривката, а тя беше още плътно опъната върху възглавниците. Ала в едната възглавница имаше кръгла хлътнатина, явен отпечатък от нечия глава; покривката беше набрана и притисната надолу, към матрака, от натиска на нечии лакти и колене.

— Жената е била отдолу, когато е станало — казах аз. — Това е сигурно. Трябвало е да изпълзи изпод него.

— Ама че шантава смърт!

Обърнах се и го погледнах.

— Има и далеч по-неприятни начини да умреш.

Той само се усмихна.

— Какво? — казах аз.

Не отговори.

— И не се знае коя е жената? — запитах.

— От нея няма и следа — отвърна той. — Изпарила се е.

— Не са ли я видели на рецепцията?

В отговор Стоктън само се усмихна.

Изгледах го. После разбрах. Евтин мотел до магистрално кръстовище, с бензиностанция и стриптийз бар, на петдесет километра северно от военна база.

— Била е проститутка — казах. — Така са го и открили. Човекът на рецепцията я е познавал. Видял я е да бяга преждевременно от стаята. Станало му е любопитно и е отишъл да провери защо.

Стоктън кимна.

— Обади ни се незабавно. Разбира се, когато дойдохме, дамата отдавна си беше отишла. Освен това той изобщо отрича, че е имало дама. Дава си вид, че заведението не е такова.

— Имали ли сте преди работа тук?

— Понякога. Заведението си е точно такова, повярвай ми.

Гледай да контролираш ситуацията, ми беше казал Гарбър.

— Инфаркт значи? — рекох аз. — Нищо повече.

— Може би — отвърна Стоктън. — Но за да знаем със сигурност, трябва аутопсия.

В стаята беше тихо. Не се чуваше нищо освен радиотрафик от полицейските коли отпред и думкането на музиката откъм бара. Обърнах се отново към леглото. Погледнах лицето на умрелия. Не ми беше познато. Огледах ръцете му. На дясната имаше пръстен на випускник от военната академия „Уест Пойнт“, а на лявата венчална халка — стара, широка, белезникава, най-вероятно девет карата. Погледнах гръдния му кош. Идентификационните плочки с името и отличителните му белези бяха скрити под лявата мишница — точно там, където с дясната ръка се беше стиснал за бицепса. С усилие повдигнах ръката му и ги издърпах. Бяха обточени с гума, за да не дрънкат. Вдигнах ги към очите си, доколкото позволяваше верижката на врата му. Казваше се Креймър, беше католик, кръвна група 0.

— Можем ние да уредим аутопсията, ако предпочиташ — казах аз. — Във военномедицинския институт „Уолтър Рийд“.

— Извън границите на щата?

— Той е генерал все пак.

— Нямате интерес да се разчуе.

Кимнах.

— Така е. Ти също.

— Може би.

Пуснах плочките и от леглото насочих вниманието си към нощните шкафчета и вградения плот. Нищо. В стаята нямаше телефон. На място като това можеше да се очаква да има най-много телефонна кабина до рецепцията. Проврях се покрай Стоктън и огледах банята. До мивката имаше несесер от черна кожа, вероятно лично негов, не военен, с плътно затворен цип. Отгоре бяха отпечатани релефни инициали „КРК“. Отворих го. В него имаше четка за зъби и самобръсначка, и компактни тубички с паста и крем за бръснене. Нищо друго. Никакви лекарства. Никакъв препарат за поддържане на сърцето. Никакво пакетче с презервативи.