Лий Чайлд: Врагът

— По мое собствено желание — отвърнах аз. — Мъча се да се харесам на околните.

— Безнадеждна работа — каза той.

— Една колежка току-що ми донесе кафе…

Той помълча за миг, после каза:

— Не ти ли се обадиха преди малко за военнослужещ, умрял в мотел?

— Преди осем минути — отвърнах аз. — Препратих ги в щаба.

— Оттам пък са ги препратили някъде другаде и така нататък, докато току-що не ми прекъснаха празнуването, за да ме уведомят.

— Защо пък вас?

— Защото въпросният покойник се оказа генерал с две звезди.

По линията настана тишина.

— Не се сетих да попитам — казах аз.

Тишината от другата страна продължаваше.

— Генералите също са смъртни — добавих.

Никакъв отговор.

— Няма нищо подозрително — продължих аз. — Свършили са му дните на човека. Инфаркт. Може да е имал подагра. Не виждам защо трябва да се впрягаме толкова.

— Въпрос на офицерска чест — каза Гарбър. — Не можем да оставим един генерал-майор проснат мъртъв пред очите на хората, без да реагираме. Трябва да засвидетелстваме присъствие.

— И присъствието съм аз?

— Ако питаш мен, бих предпочел някой друг. Но ми се струва, че в този час ти си най-старшият трезв военен полицай. Така че, да, присъствието ще го засвидетелстваш ти.

— Ще ми трябва поне час, за да стигна дотам.

— Човекът не бърза за никъде. Умрял е. А и още не са открили трезв съдебен лекар да направи оглед на трупа.

— Хубаво — казах аз.

— Дръж се почтително.

— Хубаво — повторих.

— Бъди учтив — продължи той. — Извън базата сме им в ръцете. Под цивилна юрисдикция.

— Знам ги аз цивилните — отвърнах. — Веднъж се запознах с един.

— Същевременно гледай да контролираш ситуацията — добави той. — Ако се нуждае от контрол, искам да кажа.

— Човекът сигурно е умрял в леглото си — казах. — Като повечето хора.

— Обади се — рече той, — ако имаш нужда от нещо.

— Хубаво ли си прекарвате? — запитах.

— Страхотно — отвърна той. — Дъщеря ми е на гости.

И затвори телефона. Набрах полицейския диспечер и взех номера и адреса на мотела. После оставих кафето си недопито на бюрото, казах на сержантката какво се е случило и се запътих към стаята си, за да се преоблека. Реших, че за да засвидетелствам присъствие, ми е нужна пълна парадна униформа, а не някакви си там камуфлажки с горски десен.

От парка на военната полиция взех един джип „Хъмър“ и излязох през главния портал, където записаха данните ми, номера на автомобила и часа на излизане. Намерих мотела за по-малко от петдесет минути. Беше на петдесетина километра право на север от Форт Бърд. Пътят минаваше през глухата провинция на Северна Каролина; наоколо беше тъмно и не се виждаше нищо особено, ако не се брояха редките крайпътни заведения и супермаркети, проскубаните храсталаци и някакви спящи зимен сън ниви, най-вероятно картофени. Всичко беше ново за мен. Преди никога не бях служил по тия места. Пътищата бяха пусти. Всички празнуваха. Надявах се да успея да се прибера във Форт Бърд, преди хората да са почнали да се разотиват по къщите си. Макар че, като се замислех, шансовете на хъмъра при челен сблъсък с цивилно возило не бяха никак лоши.

Мотелът беше част от неголяма групичка ниски сгради, скупчени в мрака край голямо магистрално кръстовище. В средата на търговския комплекс имаше бензиностанция със заведение за отмора на шофьорите на тежкотоварни камиони. Заведението — всъщност най-долнопробна закусвалня — беше отворено през празниците, а бензиностанцията беше достатъчно широка, за да приема грамадните влекачи с полуремаркета. Малко встрани имаше безименен бар с неизмазани тухли от сгуробетон, без прозорци, но с много неон. Над бара отдалеч се виждаше надпис „Екзотични танцьорки“ с розови светещи букви; имаше паркинг с размерите на футболно игрище, целият оплескан с мазни петна от камионите; локвите сияеха с цветовете на дъгата от разлятата нафта. От бара кънтеше силна музика. Околовръст в три редици бяха паркирани коли. Целият район беше осветен в мъртвешко жълто от лампите на шосето. Нощта беше студена, вятърът носеше мъгла на талази. Самият мотел се падаше точно срещу бензиностанцията, през шосето, и представляваше очукана постройка с белеща се блажна боя, неравни стени и с около двайсетина стаи, празни, както изглеждаше. В левия край имаше рецепция със символична веранда и бръмчащ автомат за кока-кола.

Първи въпрос: Защо му е било на един генерал с две звезди на пагона да ползва услугите на подобно заведение? Сигурен съм, че ако беше отседнал в „Холидей Ин“, Министерството на отбраната едва ли щеше да го разследва за злоупотреба с държавни средства.